Зовът на вълка полностью

— Не помня някога да е изглеждал другояче — каза Ерлин, взирайки се нагоре към мъгливите склонове. — Храмът може да се види само след като се изкачиш над облаците. — Лицето му излъчваше най-вече приятна носталгия, но в нея имаше и оттенък на неспокойно мръщене. — Трябва да отбележа, че краката ми не се радват на катеренето.

— Имаше ли изобщо някакъв смисъл да идваме? — попита Норта. — В края на краищата нея я няма тук.

— За да уловиш плячка, трябва първо да хванеш дирята ѝ — отвърна Вейлин. — А тя започва оттук.

Шо Цай заповяда на групата да спре в подножието на планината, където бяха посрещнати от един старец с червено-черната роба на Небесен монах. Той излезе от малка, но богато украсена къщичка, разположена до сводеста порта от древен камък. Зад портата се виждаше също толкова древно и изгладено от вятъра и безброй стъпки стълбище, без съмнение изсечено от самата плът на планината преди безчет години, което се виеше към мъгливото небе. Старецът сведе обръснатата си глава пред капитана и малките звънчета по тоягата му зазвънтяха, когато я вдигна в жест, който Вейлин реши, че е някаква благословия.

— Пазителят на портата те поздравява с добре дошъл, Братко на копието — напя монахът с протяжен и звучен глас.

Вейлин видя как Шо Цай се вцепени при непознатата титла и отговорът му бе отсечен и предпазлив.

— Ти не беше тук при предишното ми идване, но все пак ме познаваш.

— Всички, които учат в храмовете, са известни на Небесните слуги. Храмът на копията ни държи в течение за напредъка на своите ученици. Какво щастие е, че измежду всички войници Търговският крал праща именно теб, защото голяма е нуждата ни и мрачен е часът…

— Нямаше да е толкова мрачен — прекъсна го Шо Цай със суров укор в гласа, — ако Пазителят на портата бе оправдал името си.

Старецът отстъпи назад и се изправи от поклона си с видим шок на лицето.

— Този храм се намира под властта на Небесните слуги — заломоти той. — От нас зависи дали ще дадем или ще откажем разрешение за влизане…

— Защото тя ви го е позволила. — Шо Цай слезе от коня си и извика заповед към Червените разузнавачи да направят същото. — А сега нея я няма. Отдръпни се, старче. Сега тук важи единствено властта на Търговския крал, а аз не съм учил в Храма на копията от много отдавна. — Обърна гръб на все още ломотешия монах и заговори на сержанта си. — Вдигнете лагер. Пълна стража тази нощ. Прекалено далеч на север сме, за да си позволим нехайство.

— Слушам, дай-шин. — Мъжът се поклони и се отдалечи, бълвайки заповеди в неспирен поток, както е типично за сержантите по целия свят.

Шо Цай стисна зъби, преди да наложи на лицето си безизразна маска и да се обърне към Вейлин.

— Лорд Ал Сорна — каза и посочи към портата и стълбището зад нея. — Ще тръгваме ли?

— Брат на копието?

Шо Цай не откъсна поглед от стъпалата пред себе си, лицето му остана все така безизразно. Бяха се изкачвали мълчаливо близо половин час и Вейлин не хранеше особен оптимизъм, че ще получи отговор на въпроса си, затова се изненада, когато капитанът изсумтя:

— Титла, давана на всички, които учат в Храма на копията.

— Това някаква школа ли е? Място, където се тренират воини?

— Отчасти. Уроците са… разнообразни. — Той млъкна, намръщи се и сведе поглед. — Но винаги ценни, макар че понякога е нужно време, за да се разкрие мъдростта им.

— Всички офицери на Търговския крал ли посещават тази школа?

Шо Цай изпръхтя леко.

— Как ли пък не. Ако го правеха, сегашното ни положение щеше да е доста по-различно. Монасите приемат всички здрави момчета или мъже, които се явят пред портите им. След една седмица или ще те помолят да си тръгнеш, или ще ти разрешат да останеш.

— Сигурно е трудна седмица.

— Не, всъщност е доста лесна седмица. Дават ти кофа и парцал и те пращат да чистиш дворовете. Храмът има много дворове. Не ти задават никакви въпроси и не ти разрешават да говориш — нито с другите, нито със себе си. През моята първа седмица имаше още двайсет новаци, всички по-големи от мен с няколко години. Само на мен ми бе разрешено да остана и никога не получих обяснение защо. Оттам нататък нещата станаха… по-трудни, но нито веднъж не съм съжалявал, че пристъпих през онази врата. — Млъкна и изгледа Вейлин с присвити очи. — Шерин ми разказа за школата, в която си ходил ти. Можеш ли да кажеш същото?

— Не беше школа, а Орден, един от шестте, които служат на Вярата. Братята от Шестия са натоварени да я бранят, а това изисква употребата на оръжия. Предполагам, тя ти е разказала за многото несгоди, които съм понесъл в нейна служба. Що се отнася за съжаления, имам прекалено много, за да ги преброя, но мога да съжалявам за влизането си в Ордена не повече, отколкото един моряк за бурята, която е отнесла кораба му в по-спокойни води. Аз бях дете. Не разбирах.