Малко по-късно се спусна гъста мъгла и видимостта на стълбището намаля до само няколко крачки. Неотклонно катерещата се фигура на Шо Цай заприлича на призрак, макар че Вейлин забеляза, че сега той се движи по-бавно, запазвайки грижливо премерено разстояние между двамата. „Достатъчно близо за един бърз замах на меча или силно блъсване“, прецени той и очите му се стрелнаха към ръба на стълбището. Нямаше парапет, нито друга преграда, а скатът оттатък бе зашеметяващо стръмен. „Ще каже на Лиан Ша, че е станала злополука, тромавият варварин е загубил равновесие по пътя към Високия храм.“
— Един от твоите войници нарече Цай Лин третото яйце в гнездото ти — каза той. Ако им бе писано да се бият на този планински склон, виждаше само един от два възможни изхода и следователно нямаше смисъл да пести въпросите си. — Предполагам, това означава, че имаш още две деца.
Призрачният силует на капитана леко се вцепени, но той продължи напред.
— Имах. Син и дъщеря. Те умряха заедно с майка си, когато дойде червената болест.
Вейлин преглътна една въздишка. Беше имал намерение да се поинтересува защо един женен мъж би се опозорил, като се влюби в чужденка, но изведнъж се засрами от жестокостта на този въпрос. Той не мразеше този човек; завиждаше му.
— Търговският крал ми каза, че си влюбен в Шерин от момента, когато си я ескортирал до двора му — рече той. — Любовта ти беше ли споделена?
Шо Цай спря и ръцете му се отпуснаха встрани от тялото, когато се обърна към Вейлин.
— Това не е твоя работа.
Тонът на капитана бе общо взето лишен от емоция, с изключение на някаква сурова целеустременост.
— Искал си да се ожениш за нея, предполагам? — продължи Вейлин. Той също спря и зае позиция на три стъпала под капитана — прилично разстояние, за да избегне неминуемата атака. Макар че мъглата забулваше лицето на Шо Цай, Вейлин отдавна бе свикнал с позите на хората, желаещи да го убият. — Но Търговският крал го забрани, нали? — попита той, запазвайки дружелюбния си тон. — Един от любимите му офицери да опетни честта си, като се ожени за чужденка. Немислимо, нали?
Растящата ярост на Шо Цай пролича в прегърбените му рамене и бавното помръдване на ръцете му.
— Немислимо — съгласи се той с пресекнат глас. — Също толкова немислимо като това да ѝ позволя да те зърне отново. Питаш ме за любовта ѝ? Какво знаеш ти за нея? Имаш ли някаква представа какво си ѝ причинил? Каква рана си отворил в сърцето ѝ?
— Направих каквото трябваше… — Думите на Вейлин заглъхнаха под тежестта на истината — истина, която винаги бе знаел, но рядко си позволяваше да чуе. — Аз бях страхливец — каза той. — И глупак. Позволих си да стана жертва на лудостта на едно пророчество и надменността да вярвам, че съдбата има някаква цел. Единственото ми оправдание е, че по онова време и на онова място не изпитвах съмнения. Тя трябваше да замине, а аз — да остана. — „Кръвната песен позволяваше само увереност.“ — Не съм дошъл, за да си върна любовта ѝ. Знам, че съм я загубил преди много години. Дойдох да опазя живота ѝ, защото ѝ дължа това.
Ръцете на Шо Цай спряха по пътя си и замъгленият му силует доби неподвижност, която го накара да заприлича на част от безразличните планински скали.
— Знай следното — каза той и гневът в гласа му бе сменен от плашеща, неумолима искреност. — Тя е от първостепенна важност за мен. Тя е над всичко и няма да позволя да бъде наранена отново, нито телом, нито духом. Ако е попаднала в ръцете на сталхастите, ще ги убия до един, за да си я върна. Ако ти отвориш наново раните ѝ, ще убия и теб, въпреки че тя може да ме мрази заради това.
Извърна се и продължи да се катери: движеше се с подновена бързина и със сигурност глух за всеки отговор, който Вейлин можеше да му даде.
Яркото слънце нашарваше керемидените покриви на високия храм със злато. Вейлин си помисли, че това е най-впечатляващият пример за архитектура, който е виждал, поради пълната неправдоподобност на конструкцията си, ако не по мащаб. Различните сгради, големи и малки, сякаш разцъфваха от планинския връх като венчелистчетата на някакво грамадно цвете. Балкони и покриви се протягаха над заобикалящата ги облачна мантия от издигнатия център, където шестетажна кула се възвисяваше към небето.
— Кой е построил това място? — попита той Шо Цай, докато погледът му обхващаше удивителното зрелище.
— Много ръце в течение на много години — отвърна капитанът. — Пълководци, императори и крале са влагали средства и труд, за да изградят дома на Нефритената принцеса. С годините той се е променял. Тя беше единственото вечно нещо тук.
