— Когато и последната нота заглъхна, Нефритената принцеса остави арфата на поставката и каза: „Е, свърши се.“ И от този ден насетне не изсвири нито нота повече.
„Кашлицата е била последната ѝ нота и нейното сбогуване.“
— Благодаря ви, господарке — каза Вейлин.
Тя кимна и впери в него ясния си, умоляващ поглед.
— Можеш ли… ще я върнеш ли при нас? Без нея това място не струва нищо. Без нея тези земи ги чака разруха. Зная го в сърцето си.
Вейлин отдавна бе научил колко е глупаво да дава обещания, но този път се почувства длъжен да ѝ поднесе поне някаква частична истина.
— Ще я намеря — каза той. „Виж, дали тя ще се върне тук е съвсем отделен въпрос.“
Майка Вен му се усмихна благодарно, преди скръбта да я налегне отново и тя да сведе поглед.
— Трябва да ми простите — прошепна тя и забърза към изхода. — Беше небрежно от моя страна да не осигуря освежителни напитки за такива почетни гости.
— Кашлицата е била за заблуда — каза Шо Цай, след като майка Вен излезе.
— Не мисля, че жената, която е живяла тук, може да се разболее — отвърна Вейлин.
— И песента. Според теб тя е важна.
— Прекарала е столетия в опити да усъвършенства една древна песен, която може да извиква неканени спомени, а после е накарала да повикат тук Шерин, преструвайки се на болна, и са изчезнали същата нощ. — Вейлин се засмя тихо. — Да, мисля, че е важна.
— Само че едва ли ще ни отведе при тях. — Капитанът отиде до един прозорец, гледащ на север, и се взря в ширналия се пред него простор от планини и долини. — Без следа, по която да вървим, и без свидетели, можем да търсим с години и пак да не открием нищо. А се съмнявам, че сталхастите ще ни дадат толкова време.
Погледът на Вейлин се върна на изоставената арфа на Нефритената принцеса. Хрумна му, че тя може да стои на поставката си с години и дори с векове. Недосегаема реликва на едно божествено създание, живяло някога тук, с навеки замлъкнали струни. „Тя е имала песен — помисли си той. — Песен на Мрачното, както и аз някога. А аз не бях единственият певец.“
— Градът, в който се е заселила Шерин — каза той и се обърна към Шо Цай. — Далече ли е оттук?
— На трийсет мили право на изток — отвърна капитанът и сви озадачено рамене. — Но каква полза да ходим там? Местните диен-вен вече са претърсили дома ѝ и не са намерили нищо, което да подскаже къде е отишла.
— Тя не е живеела сама — каза Вейлин, като се опита, но не успя да скрие нежеланието в гласа си. — Нали?
— Държеше стаи над работилницата на един каменоделец. Много талантлив и уважаван мъж, доколкото си спомням.
„Прости ми, стари приятелю.“
— Каменоделецът — каза Вейлин. — Той може да я намери.
Град Мин-Тран бе разположен на върха на широко възвишение в хълмистата земя, която преобладаваше в Северната префектура на Достопочтеното кралство. Сградите му бяха по-високи от всички, видени досега от Вейлин, направени от камък, вместо от дърво, и се криеха зад стени, които бяха дори още по-високи и добре поддържани.
„Град от камък — помисли си Вейлин и усмивка заигра по устните му, докато влизаха през главната порта. — Какво по-подходящо място за него да си създаде дом?“
— По-добре ще е да разговарям с него сам — каза той на Шо Цай. Бяха продължили напред, без да спират, водени от капитана, и отрядът се движеше по широка улица, навлизаща в западния квартал. — Може би ще има нужда от малко убеждаване.
Капитанът се извърна в седлото и присви подозрително очи.
— Дошли сме тук по работа на Търговския крал. Като негов поданик, той е длъжен да сътрудничи на офицер от кралската армия по всеки начин, който сметна за нужен.
Вейлин смушка коня си, за да излезе напред, и го спря на пътя на капитана, като го принуди да направи същото.
— Той не е обикновен поданик — каза Вейлин на въсещия се Шо Цай. — Той е
Капитанът продължи да се въси още секунда-две, после се обърна и излая:
— Дай-ло Цай!
Цай Лин изведе коня си напред и отдаде чест.
— Дай-шин!
— Ще придружиш чужденеца до дома на каменоделеца. Ако той откаже да дойде с нас, ще го вържеш и ще ми го доведеш.
— Разбрано, капитане.
Шо Цай подръпна юздите, извъртя коня си и даде сигнал с ръка на отряда си да направи същото.
— Ще ни намерите в казармата — и не се бавете.
— Вървете с тях — каза Вейлин на Норта и другите.
— Сигурен ли си, вуйчо? — попита Елеса. — Ако този мъж носи в себе си Мрачното…
— Той не представлява опасност за мен. — Вейлин кимна сърдечно на Цай Лин и двамата продължиха по улицата. — Ти все още си дежурна по кухня — напомни той през рамо на Елеса. — Опитай се да стъкмиш нещо, което все пак става за ядене, докато се върна.
Цай Лин пое напред, водейки ги през по-тесните улички на това, което явно бе занаятчийският квартал.
— Бил ли си тук и преди? — попита Вейлин, забелязал, че младежът очевидно познава маршрута.
— Много пъти. Моят… дай-шин ме водеше тук да прекарвам лятото, когато бях малък.
— Значи я познаваш? Познаваш Шерин?
