— Разбира се, господарю. Тъкмо от нея научих езика ви и усвоих много уроци в лечителското изкуство. Макар че уменията ми в това отношение са далеч от майсторски.
„Тя някога споменавала ли е за мен?“ Въпросът се надигна, а после умря на устните на Вейлин, защото той изпита чувството, че вече знае отговора.
След като навлязоха в квартала, въздухът се изпълни с познатата песен на ковашки чукове и дърводелски триони, а към нея скоро се добавиха ритмични удари, които моментално събудиха спомени за Линеш. „Десницата му е силна както винаги“, помисли си Вейлин, когато Цай Лин спря пред работилница с широка двукрила порта. Неспирните удари на чук и длето продължиха да ехтят отвътре, докато двамата слизаха от седлата, а после внезапно секнаха.
— Изчакай тук — каза Вейлин на Цай Лин, когато кандидат-офицерът омота юздата си около един стълб и понечи да тръгне към вратата.
— Господарю? — Дай-ло се поколеба. — Имам заповеди…
— Просто изчакай. — Вейлин му се усмихна невесело, вперил поглед в сенчестата вътрешност на работилницата. — Моля те.
Мълчанието се проточи една много дълга минута. „Това място сигурно има заден изход — помисли си Вейлин. — Чувствай се свободен да го използваш, стари приятелю.“
— Простете за забавянето, почитаеми господине. — Мъжът, който се появи на вратата, се поклони на Цай Лин с бръснатата си и частично осеяна с белези глава, преди да я вдигне и да се взре във Вейлин с топла усмивка. — Ако знаех, че сте довели толкова желана компания, щях да дойда по-бързо.
— Ам Лин — Гласът на Вейлин бе задавен и той понечи да се поклони, но после спря, когато каменоделецът се приближи, хвана го за раменете с все така мускулестите си ръце и го притегни в пламенна прегръдка.
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Чаках те.
После се отдръпна и Вейлин бе поразен колко малко се е състарил. Изгарянията му, които бяха толкова ярки в онзи последен ден на пристанището в Линеш, сега бяха избледнели, набръчканата плът бе загоряла и лъскава. Сиви косъмчета се мяркаха в четината по скалпа му и около очите му имаше мрежа от бръчици, но той бе все така жилест като първия път, когато Вейлин го видя в Линеш. Прокуден бивш служител на Търговския крал Лол-Тан, Ам Лин се бе заселил в алпиранското пристанище в търсене на покой след цял живот пътувания, само за да може кръвната му песен да доведе на прага му негов събрат певец, всъщност нашественик. Приятелството им бе мигновено, изковано от песните им, и представляваше достатъчно голяма заплаха за плановете на Съюзника, за да възложи той на Пратеника да погуби каменоделеца. В случая опитът му бе осуетен от сили, които все още оставаха неясни за Вейлин, но изгарянията, понесени от Ам Лин при нападението, му бяха оставили дълготрайни белези. Излекуван от Шерин, той бе идеалният избор да я отведе оттам и Вейлин се радваше, че неизбежният ѝ гняв не е разрушил връзката помежду им.
— Каменоделец Лин — каза Цай Лин с натежал от неохота глас. — Идвам със…
— Заповед, която ме задължава да служа на Търговския крал — довърши каменоделецът. — Да, знам това. Дайте ми една минутка да си събера нещата.
Той се скри отново в работилницата и Вейлин го последва след миг на смаяно колебание. Знаеше, че ще е невъзможно да изненадат този човек, но дружелюбната му готовност да изостави дома си бе неочаквана. Той откри, че отвътре работилницата в много отношения прилича на дома на Ам Лин в Линеш, макар че не беше толкова просторна и плодовете на труда му да бяха доста различни.
„Няма статуи“, осъзна той, докато оглеждаше мястото, пълно с множество правоъгълни мраморни блокове, на всеки от които бе издялан далекозападен текст, а ъглите им бяха украсени с извити колони. Тук обаче нямаше богове, нито герои от древни легенди, нито каквито и да било животни.
— Мавзолеи, саркофази и паметници на почитаемите предци — каза Ам Лин, като се появи от сенчестите дълбини на работилницата. Беше свалил престилката и носеше подплатен жакет и панталони. На рамото му имаше торба, а в ръка държеше здрава ясенова тояга. — Моята стока в последно време. Хората тук са почти толкова влюбени в смъртта, колкото и онези в твоето Кралство.
— Мислех, че може да си изваял нов вълк — рече Вейлин.
Част от веселието се изпари от лицето на Ам Лин. Погледът му стана мрачен и той се обърна към работилницата си с вида на човек, който си взима сбогом.
— Не, братко. Един вълк е достатъчен за всеки живот. — Но бързо се разведри и стисна, тоягата по-здраво. — Е, ще вървим ли? Само трябва да помоля съседа да се грижи за къщата, докато ме няма.
— Жена ти — каза Вейлин. Беше се ужасявал от реакцията ѝ, когато го види отново. Присъствието му никога не вещаеше нещо хубаво за съпруга ѝ. — Не искаш ли да…
— Отпратих я вкъщи — каза Ам Лин и тръгна пъргаво към вратата.
— Вкъщи? — попита Вейлин.
— В Алпира. Така беше най-добре.
