— Ела да седнеш край огъня ни и да ядеш с нас. Макар че не гарантирам за качеството на храната.
Трябваше да яздят три дни, докато все по-монотонната шарка от ниви се смени с тучна хълмиста местност. Селца се гушеха сред хълмовете, които имаха живописен вид заради множеството кленови горички и цъфнали череши, осеяли пейзажа. Вейлин остана впечатлен, че качеството на пътя не се влоши, когато започна да се вие сред тревистите възвишения. Пешите вестоносци продължаваха да профучават редовно покрай тях, а потокът от каруци и носачи почти не отслабна.
Той поднови уроците на Елеса и всяка вечер в продължение на два часа ѝ преподаваше умения с меча или ѝ разкриваше тънкостите на ръкопашния бой. Семон охотно ѝ служеше за спаринг-партньор, макар че Алум настояваше той да прекарва поне половината от времето в усвояване на копието. Червените разузнавачи гледаха всичко това или развеселено, или с открито презрение, което понякога се превръщаше в гняв при гледката на въртящата меч Елеса.
— Момиче с меч — каза един набит мъж, чиито устни бяха разсечени от стар белег. В резултат на това всяка негова дума се придружаваше от пръски слюнка. — Какво друго ще ни покажеш, варварино? Свиня с копие?
Елеса спря насред парирането и Вейлин видя как лицето ѝ пламна от сдържан гняв. Познанията ѝ върху чу-шин бяха все още зачатъчни, но стигаха, за да разпознае една обида, особено когато е придружена с толкова присмех. Тя си пое дъх и зае отново позата си, пренебрегвайки другите задявки на плюещия мъж и приятелите му.
Вейлин сведе собствения си меч, пристъпи към нея и заговори тихо:
— Търпенето на една обида понякога е нужно, но не винаги задължително.
Тя срещна погледа му и кратка усмивка на благодарност трепна по устните ѝ, преди да отстъпи встрани. Смени хватката си върху еднометровата ясенова пръчка, която използваше за упражненията, и закрачи към плюещия мъж. Лицето му потъмня при нейното приближаване, а кискането на другите Червени разузнавачи заглъхна и те се спогледаха възмутено.
— Разкарай се — рече плюещият. — Не ща да се разправям с чуждоземни курви…
Елеса се завъртя във вихрен пирует и пръчката ѝ шибна плюещия през лицето. Той залитна назад с шурнала от носа му кръв и тупна тежко по гръб, когато Елеса се завъртя отново и пръчката подкоси краката му. Тя отстъпи, а той нададе рев, отблъсна ръцете на другарите си и се изправи, мечът му излетя от ножницата. Приклекна и запристъпва към Елеса с убийствено намерение, изписано ясно на окървавеното му лице.
— Ефрейтор Вей.
Разузнавачът спря рязко, щом чу гласа на Шо Цай. Командирът стоеше със скръстени ръце, вперил поглед във Вейлин вместо в прекратената вече схватка.
— Дай-шин! — каза ефрейторът и бързо се изпъна мирно, а останалите разузнавачи последваха примера му.
— Не излагай повече нито себе си, нито този отряд. — Погледът на Шо Цай оставаше прикован във Вейлин, докато говореше. „Той го смята за умишлена обида — реши Вейлин. — Може и да е прав.“ Командирът не му бе казал нито дума, откакто напуснаха Музан-Хи, пренебрегваше въпросите и оставяше всякакъв контакт с чужденците на сина си. Затова Вейлин все още бе в неведение доколко мъжът познава Шерин — нещо, което Цай Лин също нямаше желание да обсъжда.
Ефрейтор Вей бързо прибра меча в ножницата си, след което се обърна и се поклони на командира. Другарите му повториха и този жест.
— Простете, дай-шин! Нямам извинение, дай-шин!
Погледът на Шо Цай се задържа върху Вейлин още за миг, а после се премести върху ефрейтора.
— Ще спиш на открито през следващите три дни. Смятай се за късметлия, че не те разжалвам.
Ефрейторът се поклони по-ниско.
— Слушам, дай-шин.
Шо Цай не му обърна внимание, а прехвърли погледа си върху Цай Лин.
— Дай-ло, ако тези варвари настояват да продължават с лудориите си, намери някое място далеч от цивилизовани очи, където да го правят.
Поклонът на Цай Лин бе дори още по-дълбок от този на ефрейтора.
— Ще бъде сторено, дай-шин.
Командирът се обърна и се прибра в палатката си без нито дума повече. Засраменият ефрейтор Вей бързо се отдалечи, навел глава и явно глух за съчувственото мърморене и тупане по гърба на другарите си.
— Те няма вечно да се ползват с благоволението на Търговския крал, братко — чу Вейлин да промърморва един от тях.
— Ако обичате, господарю. — Цай Лин кимна на Вейлин и срамът върху лицето му бе също толкова силен като този на ефрейтора. — Мисля, че зад този хълм има нива…
— О, не се притеснявай — каза Вейлин и го тупна по рамото. — Мисля, че свършихме за тази вечер. — Кимна към окървавената пръчка в ръката на Елеса и ѝ каза: — Почисти това. За упражнение, докато ти намеря истински меч.
Високия храм се издигаше на един планински връх в северния край на тясна речна долина. Оставаше забулен в облаци, докато те се приближаваха, и тази покривка явно бе недосегаема за топлината на пладнешкото слънце.
