— Болестите не я засягат. Нито гладът или студът. Тя ядеше и пиеше, но само от уважение към по-нисшите души, живеещи в този храм. Аз бях само послушница на шестнайсет лета, когато дойдох тук да ѝ служа. През всичките години оттогава никога не съм я чувала да кашля, да подсмърча или да пъшка, макар че аз самата пъшкам все повече от ден на ден.
„Чувала ли си я някога да лъже?“ Вейлин остави въпроса неизречен, защото подозираше, че майка Вен може да припадне при самата мисъл за това. „Един наистина болен човек не кашля само веднъж. Изглежда, хитростта не е чужда на Нефритената принцеса. Тя е искала Шерин да дойде тук. Но защо?“
— Светът извън този храм е неспокоен — каза той. — Врагове заплашват границите ви. Принцесата знаеше ли за това?
Майка Вен кимна.
— Всяка седмица от столицата на префектурата идва вестоносец и носи свитък, в който са изброени всички важни събития в кралството и извън него. Така е от много дълго време. Недрата на този храм са пълни със свитъци, датиращи отпреди столетия.
— Ценен архив за всеки историк — отбеляза Вейлин, мислеше си колко ли би платил брат Харлик, за да получи достъп до такова знание.
— Тя е единствената, която можеше да чете свитъците — каза майка Вен. — Безброй учени са пращали писма, молейки за разрешение да прекарат само час в архива, но винаги им е било отказвано.
„Тя трябва да има по-ясен поглед върху историята от всеки жив човек — заключи Вейлин. — Дори и от Ерлин. И въпреки това пази ревниво знанията си. Вероятно не иска те да стигнат до простосмъртните?“
— Тя изглеждаше ли разтревожена от последните новини? — попита Шо Цай. — Ако се е страхувала за сигурността на кралството, може би се е чувствала длъжна да избяга. — От все по-силното му мръщене Вейлин стигна до извода, че той е също толкова объркан от случилото се тук като майка Вен.
„Те не гледат на нея като на човек — осъзна той. — За тях тя е част от този храм, нещо като статуя.“ Тази мисъл пробуди в него спомени за голямата обветрена каменна глава, която бе открил някога сред руините на Разрушения град във владенията на лонаките оттатък североизточната граница на Кралството. Преди векове тя била изсечена в памет на един велик човек, който с времето щял да се превърне в чудовище. „Но в крайна сметка всички статуи се превръщат в прах.“
— Тя изпитва страх не повече, отколкото изпитва глад — отвърна майка Вен с леко обидено сумтене. — Прочете последните свитъци със същото прилежно внимание както винаги, но без да показва особена загриженост.
— Трябва да има нещо — настоя Шо Цай. — Тя не е била отвлечена от този храм. Явно сама е решила да си тръгне. Трябва да има по-сериозна причина за това от едно кашляне.
Майка Вен понечи да поклати глава, но после спря и бръчките на челото ѝ се задълбочиха.
— Имаше едно нещо — каза тя. — Но то се случи преди месеци. Песента ѝ… Тя доведе песента си до съвършенство.
Вейлин видя как погледът на Шо Цай се премести пак върху арфата и объркването му за миг се смени с нескрит страх, преди той да си наложи обичайната безизразна маска.
— Песента ѝ — повтори той тихо. — Песента на епохите.
— Да.
Вейлин си спомни първата история, която Ерлин му бе разказал за Нефритената принцеса преди години, докато настъпваха през планините на Северна Волария. „Неизброими години, прекарани в упражнения с гласа и арфата. Песента ѝ не е съвършена, тя не я е завършила и може би никога няма да я завърши.“
— Песента на епохите? — попита той.
— Тя знаеше и много други — отвърна майка Вен. — Свиреше ги за наше удоволствие, когато бе в настроение. Но Песента на епохите я свиреше всеки ден, често и по няколко пъти на ден. Колкото и да я слушах, никога не ми омръзваше нито мелодията, нито думите. Изглеждаше почти сякаш всеки път тя свири различна песен.
— Думите. Какви бяха те?
— Песента е била измислена толкова отдавна, че езикът е неразбираем за ушите на днешните хора.
— И тя никога не ви я е превеждала?
— Това не влиза в навиците ѝ и не е наша работа да я молим.
— Но тя ви е казала, че я е довела до съвършенство?
— Не с толкова много думи. Но беше достатъчно ясно. Тъкмо в тази стая тя я изсвири за последен път. Тоналността, настроението ѝ бяха много различни. Някак си по-мрачни. Трябва да призная, че пророних сълзи от красотата ѝ и от тъгата в нея. Имаше нещо в звука, в нотите, те сякаш… — Майка Вен млъкна и поклати глава. — Аз съм една глупава старица.
— Моля те — настоя Вейлин. — Какво искаше да кажеш?
— Беше все едно… си разрязан, разтворен. Но нямаше болка, само чувство на откровение. Спомени, за които не се бях сещала от години, нахлуха в ума ми. Толкова много лица, толкова много болка, толкова много радост. Помислих си, че може би някой коварен слуга е сипал опияняваща настойка в чая, но не, беше от песента. Колкото и радостна да беше тя, честно си признавам, че се надявам никога да не я чуя отново.
Майка Вен премигна, за да скрие сълзите си, и се извърна, давайки си един момент да се овладее, преди да заговори отново.
