В тона на каменоделеца имаше предпазливост, която обезкуражаваше други въпроси, и Вейлин го последва безропотно на улицата. Ам Лин отдели малко време да поговори с майстора на колела в съседство и двамата се прегърнаха, преди да се разделят. После каменоделецът обърна гръб на работилницата си и закрачи решително по посока на градската казарма.
— Хайде — каза и им махна с тоягата си да го последват. — Нямам търпение да чуя какви си ги вършил през последните десетина години. Улових само няколко бегли образа и всичко изглеждаше много отчаяно.
Шо Цай им позволи само една нощ почивка в Мин-Тран, преди да продължат с търсенето си. Прие без въпроси предложения от Ам Лин северозападен курс, което наведе Вейлин на мисълта, че капитанът може би отдавна таи някакви подозрения за истинската природа на каменоделеца. Фактът, че не го бе споделил с Търговския крал, се дължеше до голяма степен на Шерин, предполагаше Вейлин.
След преход от над двайсет мили хълмистият терен премина във вълнообразна равнина, простираща се до северния хоризонт като безбрежно жълто-зелено море.
— Желязната степ — каза Ерлин. — Казват, че можеш да яздиш хиляда мили, без да зърнеш хълм или планина, докато не стигнеш до могилите, разбира се. Надявам се, че няма да ходим чак дотам.
Докато говореше, повиши глас, насочвайки загатнатия въпрос към Ам Лин. В отговор каменоделецът просто се обърна в седлото на якото си пони и му се усмихна любезно. През първите два дни Вейлин яздеше редом с него и умът му кипеше от безброй въпроси, които обаче някак си все не се откъсваха от устните му. Най-сетне, на втория ден, Ам Лин се обърна към него с въздишка на досада и каза:
— Можеш да я попиташ, когато я видиш, милорд. Какво има между вас двамата или — той хвърли многозначителен поглед към Шо Цай — някой друг, не е моя работа.
— Значи песента ти е силна както винаги — отбеляза Вейлин с нотка на огорчение.
— Дори по-силна, бих казал. Започнах да разбирам, че течението на годините я подхранва до голяма степен, също като дърво, напоявано дълги сезони от дъждовете. — Сянка премина по лицето му и обичайната му усмивка се превърна в неохотна гримаса. — Преди години ти ми каза, че си загубил своята песен, а и още нещо. Съжалявам.
— Войната винаги отнема повече, отколкото дава. — Вейлин се поколеба, преди да изрече следващия си въпрос, който подозираше, че Ам Лин може и да пренебрегне. — Жена ти. Защо я отпрати?
— Защото песента бе ясна. Тя не можеше да остане повече тук, не и ако исках да оцелее.
— Значи песента ти е казала какво предстои. Че това кралство ще падне.
— Знаеш, че тя не действа така. Мога да ти кажа обаче, че сега тя е по-силна от всякога, даже от онези последни дни в Линеш, когато изглеждаше, че императорското войнство скоро ще превърне града в руини и пожари. — Той сведе глава и в гласа му се прокрадна нотка на самообвинение. — Започна да се усилва за първи път, когато дойде послание от Високия храм със заповед за Шерин да се погрижи за Нефритената принцеса. Опитах се да я убедя да не ходи, но не бях достатъчно настоятелен. Песента… тя бе като дългата, усилваща се нота преди кресчендо. В нощта, след като тя замина, имах сънища. Сънувах хаос, сънувах кръв, сънувах стените на Мин-Тран да се рушат… и сънувах теб, братко. На заранта отпратих жена си. Може би помниш, че Шоала никога не е била с кротък нрав, и не беше лесно да я убедя. — Лицето му се смръщи в израз на дълбоко съжаление. — Надявам се, че един ден ще ми прости.
— Както Шерин прости на мен ли?
Зле прикритото трепване върху лицето на Ам Лин бе достатъчен отговор на този отдавна обмислян въпрос. „Някои белези никога не зарастват.“
— Тя е още жива, нали? — попита Вейлин, като преглътна една въздишка. — Песента ти го казва?
— Жива е. — Ам Лин кимна към хоризонта. — Макар че е много далеч и твърдо решена да стигне до целта си.
— Каква е тя? Къде отива?
— Знам само, че е важно. Усещам чувството ѝ за неотложност и целеустремеността на онази, с която пътува, макар че нейната мелодия е доста по-безметежна. Трябва да те предупредя, братко, че вероятно никоя от двете няма да е доволна, когато ги намерим.
След десет мили хубавият път, който бяха следвали от Мин-Тран, се превърна в чакълеста ивица и преминаването им вдигаше зад тях висок облак прах. Пешите вестоносци отдавна бяха сменени от ездачи. Поне по един минаваше в галоп покрай тях на всеки час, показвайки същото подчертано безразличие към Червените разузнавачи или все по-редките движещи се на север пътници. Затова пък движението на юг растеше от миля на миля. Мършави хора с посивели лица, облечени в дрипи, се отдръпваха с тътрене от пътя на войниците, почти без да ги погледнат. Сред тях имаше много деца и липсата на сълзи или бебешки плач разказваше мрачна история.
— Гладуващите деца след известно време спират да плачат, скъпа — обясни Ерлин на Елеса, когато тя отбеляза странното мълчание на окъсаните пътници.
