Вей се засмя и се обърна да намигне на другарите си, преди внезапно да наведе глава и да се втурне към Цай Лин, замахвайки с десния си юмрук към челюстта му. Това бе обичаен номер на опитен побойник, разсейване, с което да подлъже противника да очаква дълга размяна на заплахи и обиди, преди да започне истинският бой. Оказа се обаче, че Цай Лин нито се разсейва лесно, нито е побойник.
Лявата му ръка се вдигна светкавично и блокира удара на ефрейтора. Дясната се стрелна напред, прекалено бързо, за да я проследиш с поглед, а после той отстъпи назад и се приведе под един недодялан ляв замах, който накара Вей да се завърти нестабилно, пръскайки кръв от носа си, който сега бе изкривен под странен ъгъл върху широкото му лице. Цай Лин се извърна и започна да си облича бронята, докато ефрейторът залиташе насам-натам с червена пяна на обезобразените си устни и се опитваше да оформи някакви думи. Докато падне и лицето му срещне твърдата земя с плашещо тупване, Цай Лин вече бе пристегнал отново нагръдника си.
— Качете го на коня му — каза той на гледащите войници и закрачи към своя. — До довечера ще се събуди. Следващият, който напусне строя без заповед, няма да получи толкова снизходително отношение.
Яхна коня си и хвана юздите, после спря, за да изгледа групата бедняци, които все още се мотаеха край пътя, а гневът им се бе сменил с обикновено объркване.
— Освен това — продължи Цай Лин — всеки от вас ще вземе половината си дажби и ще ги сподели с тези хора. Мисля, че добре ще ви се отрази да прекарате ден-два с къркорещи стомаси.
При тези думи лицата на войниците помрачняха, но никой не посмя да се оплаче и докато изпълняваха заповедта, Вейлин долови няколко мърморения, в които имаше тон на неохотно възхищение вместо гняв.
— Храмът на копията, казвам ти — чу той да прошепва един войник на другаря си, докато вдигаха безчувственото тяло на Вей на гърба на коня му. — Също като баща си.
Слънцето тъкмо се спускаше зад крепостния град Кешин-Хо, когато той се появи пред очите им, и го правеше да прилича на нащърбения коничен шлем на някакъв отдавна загинал великан. Градът се намираше в пресечната точка на един воден път, известен като Великия северен канал, и течаща на юг река с отблъскващото име Черната вена. Също като Мин-Тран, този град нямаше сгради извън стените си. Докато се приближаваха, Вейлин различи още две стени оттатък най-външната, всяка построена на по-високо ниво от предишната. Градските улици се сгъстяваха, издигайки се към върха, на който стърчеше стройна кула и блясъкът на залязващото слънце я караше да изглежда тънка като игла. Беше по-висока дори от кулите, които бе видял в Музан-Хи.
— От нея би могъл да видиш приближаваща се армия на цял ден път оттук — отбеляза Норта, като засенчи очи, за да се взре в кулата.
— Два дни, господарю — поправи го Цай Лин с учтива усмивка. — На върха ѝ има оптически уреди, които виждат на много мили.
— Далекогледи ли имаш предвид?
— Нещо такова, само че много по-големи. Търговският крал харчи огромни суми, за да е сигурен, че лещите се подменят редовно. В Музан-Хи има цяла работилница, където занаятчиите не се занимават с нищо друго, освен да шлифоват стъкло за далекооките, както ги наричат.
„Далекооките — помисли си Вейлин. — Ето още нещо, за което да пиша на Лирна.“
На главната порта на града се позабавиха малко, докато Шо Цай представи акредитивните им писма на капитана на стражата. При вида на печата на Търговския крал бързо им бе осигурена почетна стража и бяха ескортирани през лабиринта от тесни улички до централния дворец, където живееше губернаторът на префектурата. За разлика от улиците на Музан-Хи, тук хората не бързаха толкова да им направят път, някои оставаха по местата си и се взираха в тях с нескрита враждебност, докато войниците не ги изблъскат настрани.
— Тук няма поклони, доколкото виждам — подхвърли тихо Норта на Вейлин. В последно време размътеният от виното поглед, който толкова дълго бе характерен за лицето му, бе добил онази острота, която Вейлин помнеше от последните им години в Ордена. Макар и не толкова прозорлив като Кейнис, Норта открай време умееше бързо да оценява възможните заплахи, пък макар и тази оценка не винаги да водеше до най-разумната реакция.
— Ерлин казва, че Северната префектура е била последната територия, завладяна от Изумрудената империя — отвърна Вейлин. — Те явно никога не са го приемали добре. А изгледите за война рядко правят населението щастливо.
Продължиха по криволичещ курс към центъра на града. Който и да бе съставил плановете на Кешин-Хо, явно беше разбирал от обсадно изкуство, защото главната порта на всяка следваща стена бе разположена от противоположната географска посока. Така всяка атакуваща армия, която успее да преодолее една от портите, щеше да е принудена да мине по множество тесни улички пред погледите и стрелите на защитниците на следващата стена.
