Най-вътрешната от тях се издигаше по-високо от останалите, поне на седемдесет стъпки, и на всеки петдесет крачки бе укрепена с надвиснали контрафорси, което би позволило на защитниците да засипват една атакуваща армия с всякакви гадости. Тази стена имаше и най-тясната порта, през която едва можеха да минат двама ездачи един до друг. Шо Цай ги въведе в двора оттатък, където бе приветстван от висок добре сложен мъж с наметало, ушито от кожата на някакъв бял звяр на черни ивици.
— Капитане! — Високият мъж протегна сърдечно ръце, а Шо Цай слезе от коня и се поклони с предпазливо уважение.
— Губернатор Хушан. — Капитанът му връчи свитъка с печата на Търговския крал. — Идвам по заповеди…
— Ама разбира се! — Губернаторът се засмя и го тупна по рамото. — Че защо иначе Червените разузнавачи ще почетат скромния ми град с присъствието си? Особено след като никога не съм го поисквал. — И се засмя пак, но Вейлин видя как веселието му бързо помръкна при гледката на чужденците в отряда на Шо Цай. — Виждам, че ми водиш странни гости — каза той и бързо лепна нова усмивка на устните си. — Всичко това вещае една много интересна вечер.
Имението на губернатора, също като всичко друго в града, бе построено по-скоро с мисъл за отбрана, отколкото за разкош или удобство. Каменните му стени бяха дебели, а многоетажните покриви — наклонени под по-голям ъгъл от обичайното, което означаваше, че ще са по-трудни за катерене. По искане на Шо Цай Вейлин го придружи в личните покои на губернатора. Губернаторът изслуша доклада на капитана с учтиво внимание, което се превърна в искрен интерес при споменаването на изчезването на Нефритената принцеса.
— Изчезнала ли? Казваш ми, че тя наистина е напуснала Високия храм?
— Да, губернаторе. Надявах се, че патрулите ви може да са я срещнали, или поне да са чули нещо за нея. Ние имаме… надеждна информация, че тя е пътувала към този град.
Губернаторът сви объркано рамене.
— Никое от момчетата ми не знае нищо за нея. Мога да ви уверя в това. Все пак напоследък всички сме твърде заети. Може би си чул.
— Сталхастите — обади се Вейлин, с което привлече погледа на губернатора. Изражението на мъжа бе много по-различно от подозрителността или откритото презрение, с което се бе сблъсквал досега у другите далекозападни благородници. Приличаше повече на хладната преценка, която би очаквал от хора, обръгнали във войната.
— Точно така, почитаеми господине. — Той се усмихна леко и повдигна вежди. — Трябва да кажа, че е странно човек да се озове срещу фигура, която е смятал за митична. Историите от Варварския изток представляват особен интерес за мен. Всички тези войни, странни вярвания и фантастични събития. Кажете ми, вярно ли е, че вашата ужасна Огнена кралица притежава цял пасаж от червени акули?
— Само една, милорд. И тя умря.
— О. — Хушан сви разочаровано устни. — Жалко. Но вас ви наричат Мрачния меч, нали? Нали така сте известен сред народа си? — Сега в погледа на губернатора имаше подчертана тежест, надхвърляща простия интерес към причудливи чуждестранни митове.
— Враговете ми някога ме наричаха така — отвърна Вейлин. — Но те вече не са ми врагове.
— И въпреки това името ви е останало. Име, от което моят народ напоследък е започнал да се ужасява.
— Чух за това. Видяхме много хора по пътя. Изглеждаха гладни.
— Гладът е най-малкото, което заслужава един страхливец. — Хушан махна пренебрежително с ръка, макар Вейлин да забеляза отбранителна нотка в гласа му. — Този град отдавна е убежище за всички в Севера. Хората се крият тук, докато конеебачите върлуват известно време, преди да ги прогоним. Отдавна е така. Ако онзи глупак Нишун се бе вслушал в мен, вместо да изкара своите четирийсет хиляди южняци в Степта, за да бъдат заслужено изклани, цялата тази каша вероятно щеше вече да е забравена. Да се биеш със Стоманената орда на открито с армия, която се състои на три четвърти от пехота! — Губернаторът изпръхтя с мрачно презрение. — Със същия успех можеше да отиде при Мрачния меч и да си оголи шията за брадвата. Сега, благодарение на поражението на Нишун и всякакви небивалици, които се носят за този наскоро въздигнал се сталхастки пълководец със страховитото му име, моят народ бяга на юг във все по-големи количества, като без съмнение на всяка крачка разпространява злобни клевети за губернатора си.
— Значи не смятате, че сталхастите представляват истинска заплаха? — попита Шо Цай. — Всичко, което сме видели и чули, говори противното.
— О, заплаха са, без съмнение. Но те винаги са били и не виждам голяма разлика между този последен период на набези и предишните. Даже може да се каже, че безчинствата им бяха почнали да отслабват, преди генерал Нишун да разпали амбицията им с четирийсет хиляди души плячка. Повярвайте ми, капитане, аз се бия с диваците от Желязната степ, откакто пораснах достатъчно, за да ме слага баща ми на седлото, и никога досега не съм губил. Нито пък ще загубя сега. Чувствайте се свободен да съобщите на Търговския крал за това, куриерската служба е на ваше разположение.
