— Винаги е полезно да им се напомня къде им е мястото, до този извод съм стигнал — отбеляза Хушан. — По тези земи момиче на нейната възраст, което изрази толкова решително мнение, ще се озове заключено в колиба за един месец. Тази вечер го позволих, за да зачета обичая ви. В края на краищата мъжете по вашите земи позволявате да ви управлява една жена.
— Не — отвърна Вейлин. — Тя ни позволява да бъдем управлявани от нея. И ние смятаме това положение на нещата за повече от справедливо.
Вечерта продължи още час, в който преобладаваха непрестанните въпроси на Шо Цай към губернатора относно подготвеността на неговия град за предстояща атака.
— Изненадах се, че не видях никакви признаци за складирани провизии, губернаторе — каза капитанът. Той седеше от дясната му страна, вероятно заради положението си на любим служител на Търговския крал. Също като Норта не бе докоснал виното си и Вейлин прецени, че сравнително мълчаливото му държане досега е грижливо пресметнато, за да даде време на Хушан да се напие и да изпадне в по-разговорливо настроение. — Освен това стандартна практика е да се зачисляват мъжете от града в доброволчески отряди във времена на криза.
— Да накараш местните да маршируват в крак е неблагодарна работа, капитане, камо ли пък да боравят свястно с копие — отвърна Хушан и махна небрежно с ръка. — Аз имам под свое командване близо петнайсет хиляди души, всички до един добри войници. Що се отнася до провизиите, като се има предвид броят на страхливите свине, бягащи на юг, в момента в Кешин-Хо има нещо като изобилие.
— И въпреки това, струва ми се, че Любимецът би искал да направя преглед на защитните съоръжения. Навярно бих могъл да ви предложа някакъв съвет…
— О, не си правете труда, господине. Всичко е под пълен контрол. Освен това не бих искал да бавя една толкова важна мисия. Колкото по-скоро намерите нашето своенравно съкровище, толкова по-добре, нали?
Шо Цай се насили да се усмихне и изостави темата. Явно фактът, че си един от любимците на Търговския крал, не ти даваше неограничена власт.
— Третата жена на губернатора — каза Вейлин на Ам Лин. Събирането най-после се бе разтурило към полунощ и те се връщаха към стаите, дадени им в източното крило на имението. — Тя е Надарена, нали?
Каменоделецът се озърна, преди да отговори с кимване. Бяха им дали дискретен ескорт от четирима стражи, макар че те изглеждаха безразлични към разговор, воден на чужд език.
— Има ли песен? — настоя Вейлин.
— Не мисля. Това, което усетих у нея, бе… необичайно. Нещо, с което не съм се сблъсквал досега. Знам, че тя беше едновременно изненадана и недоволна от появата ни тук.
Ам Лин се умълча. Стигнаха до комплекс от съседни стаи, свързани от централен двор, открит към звездите. Шо Цай и Червените разузнавачи бяха разквартирувани в главната казарма, но губернаторът бе сметнал за по-подходящо да настани чуждестранните си гости в разкошно обзаведен комплекс, запазен за високопоставени сановници от Юга. Ам Лин изчака стражите да затворят тежката двукрила порта, преди да отиде до един малък фонтан по средата на двора и да понижи глас, така че почти да не се чува през шуртящата вода.
— Има още нещо, братко — каза той. — Губернаторът излъга.
— За какво?
Ам Лин направи предпазлива гримаса, докато се оглеждаше наоколо, стиснал ръце по начин, който напомни на Вейлин, че въпреки всичките си дарби този човек не е воин.
— За всичко — каза той. — Песента беше ясна. Всяка дума, която човекът изрече тази вечер, бе лъжа.
Бяха минали много години, откакто Вейлин бе прекарвал някоя нощ в очакване на сигурна атака. Въпреки това откри, че чувството представлява неприятно позната смесица от раздразнение и предвкусване. Пътуването до Кешин-Хо бе дълго, а губернаторският пир — истинска досада, така че той би предпочел да прекара часовете в сън. „Поредното напомняне — помисли си, усещайки с вбесяваща острота болките в гърба и краката си, — че годините си вървят и не са благосклонни към никого.“
Ето защо, когато то най-после дойде — тихото стържене на метал по метал, което говореше, че някой човърка с шперц ключалката на вратата, — той изпита едва ли не облекчение. Продължи да лежи под одеялата си с гръб към вратата, когато тя се отвори и скърцането на пантите ѝ бе приглушено от бавното влизане на натрапника в стаята. „Двама са“, заключи Вейлин, щом чу двойното стържене на стомана, излизаща от кожена ножница.
Следеше тяхното придвижване по дишането им, ниско и овладяно, но и най-добре обученият убиец не може да остане напълно спокоен, когато наближи мигът на убийството. Единият мина от лявата страна на леглото, докато другият се приближи отдясно. Пауза, после рязко вдишване, когато онзи отляво се приготви да го намушка, но то внезапно се превърна в писък, когато Чиен изскочи изпод леглото и ножът ѝ резна убиеца през глезените.
Вейлин отхвърли одеялото надясно и рипна от постелята напълно облечен, с меч в ръка. Завивките омотаха втория нападател.
