Зовът на вълка полностью

— Името му ли? — попита Вейлин.

Ан-Джин кимна и изрече кратка фраза на чу-шин, която го накара да се смрази.

— Братко? — обади се Норта. — Какво каза тя?

— Сталхастите имат водач — промърмори той в отговор. — Човек, когото явно смятат за жив бог. Името му… — Нададе тих смях и поклати глава. „Без съмнение е обикновено съвпадение.“ — Буквално името му се превежда като Мрачния меч.

При тези думи Елеса се засмя — нещо, което не я бе чувал да прави от много дни.

— Колко грубо от негова страна да не поиска разрешението ти, вуйчо. — И като видя озадачената физиономия на Алум, добави бавно на езика на Кралството: — За моя народ той — кимна към Вейлин — е Мрачния меч. Споменава се в Пророчествата на Девата като велика и ужасна напаст срещу всички, които се радват на любовта на Отеца, впоследствие реабилитиран от думата на Благословената лейди Рева, както е записано в Единадесетата книга. — Тя затвори очи и издекламира думите с точност, родена от голям опит: „И дойде Мрачния меч в Алтор в момента на най-голямата му нужда, и със стоманата и яростта си отми своите грехове с кръвта на враговете ни“.

Тя отвори очи и се взря във Вейлин с необичайна сериозност.

— Така просто не върви, вуйчо. Не може да сте двама. Това е богохулство.

Вейлин ѝ хвърли изпепеляващ поглед и се обърна пак към Ан-Джин.

— Значи затова избягахте?

— Не веднага — отвърна тя. — На другия ден дойдоха войниците на Търговския крал и офицерът ни каза, че това било само набег и е трябвало да браним по-усърдно кралската собственост. Освен това бяхме глобени, че не сме изпълнили нормата си за сезона. През следващите месеци сталхастите нападнаха и други села и всеки път бяха все по-многобройни, крадяха все повече и убиваха все повече. След време Търговският крал прати армията си, която също взимаше от нас. „Войниците трябва да ядат — казаха ни, — за да могат да се бият във ваша защита.“ След няколко седмици те се върнаха, каквото бе останало от тях, петнайсет-шестнайсет прегладнели ужасени окаяници, които се опитаха пак да крадат от нас. Мъжете от селото ги убиха с кирки. Опитахме се да останем, някои от старейшините казваха, че и по-рано е имало завоеватели, които са идвали и са си отивали, че дори омразните племена, вилнели по целия път до столицата, могат да бъдат подкупени със злато или нафта. Но после — лицето ѝ помрачня още повече — дойдоха другите.

— Кои други? — попита Вейлин.

— Другите слуги на Мрачния меч, но те не бяха сталхасти. Бяха хора като нас от северните села и все още ни приличаха по език и облекло… но бяха променени. Повечето нямаха коне и носеха твърде малко оръжия и доспехи, но говореха само за него, за любовта си към него, „Всички вие ще бъдете спасени пред взора на Мрачния меч“ — така казаха, а после обесиха монаха, който се грижеше за храма ни, на портата и му разпориха корема, докато краката му още приритваха. Тогава разбрах, че не можем да останем. Исках да заминем на изток, към брега, и да използваме нафтата, за да си платим пътуване с кораб, който да ни откара надалеч. Но мъжът ми беше на друго мнение.

Тя хвърли суров поглед към двете дрейфуващи лодки, останали вече на няколкостотин крачки зад тях. Огънят явно бе достигнал до товара на втората, защото в сърцевината на димния облак можеше да се види ярко огнено цвете.

— Той винаги се мислеше за по-умен от другите — добави тя.

— Глупави селяци — промърмори Рака откъм румпела, вперил поглед към северния хоризонт, където търсеше следи от плячката им. — Трябваше да продадете нафтата си на първия срещнат търговец. Колкото по-надалеч пътувате, толкова по-вероятно е някой като мен да ви я вземе. — Обърна злобен поглед към Алум и Семон, които работеха с греблата. — По-бързо, чуждоземни отрепки! Ако те стигнат до брега, цялата Сребърна нишка ще ни връхлети до смрачаване и няма да са в милостиво настроение.

— Какво каза този? — попита Алум Вейлин.

— Трябва да се движим по-бързо. — Вейлин стана и побутна с ботуша си превития гръб на Семон. — Почини си. Аз ще те сменя.

Двамата с Алум гребаха повече от час, а скоростта на лодката се увеличаваше от платното, което Рака умело насочваше така, че да се възползва по най-добрия начин от вятъра.

— Ха! — възкликна лодкарят от румпела, оголил зъби в хищна усмивка. — Те отиват в Залива на чаплата.

— Това добра новина ли е? — попита Вейлин с пъшкане, докато продължаваше да гребе.

— Тук течението се движи на запад. — Рака кимна към платното. — Ние можем да използваме вятъра, за да му противодействаме, а те не. Ти и ти. — Той посочи Норта и Елеса. — Минете напред. Убийте ги, когато се доближим достатъчно. Ама всичките.

След като Вейлин преведе заповедта, двамата стрелци заеха позиция на носа на лодката, сложиха стрели на тетивите и зачакаха съдът на бандитите да попадне в обсега им. След може би още двайсетина минути гребане Вейлин чу Елеса да казва:

— Това… кораб ли е?