Зовът на вълка полностью

След като съм прочела няколко описания на живота на брат ми от хора, които се ласкаят с титлата „историци“, откривам, че съм поразена колко често те използват фразите „управление чрез ужас“ и „път към разрухата“, особено по отношение на началото на неговите завоевания. И макар че аз категорично отхвърлям всякакви намеци, че някога бих действала като защитничка на брат си, възнамерявам да изложа на тези страници правдивия си разказ. Ето защо мой дълг е да кажа, че първите крачки на Келбранд Рейерик по пътя към божествеността не бяха нито ужасни, нито разрушителни. Много завоеватели през цялата история са градили властта си върху комбинация от военна мощ и последвало подчиняване на едно наплашено население. Други, като брат ми и приказната Огнена кралица от варварския Изток, са по-мъдри, защото знаят, че за да е дълготрайна една власт, покорените трябва да имат причина да обичат покорителите си.

Издигането на Келбранд за скелтир на Кова бе последвано от едногодишно укрепване на властта. Съперниците бяха безцеремонно отстранени с добре обмислено използване на битки и лични предизвикателства. Съюзите с много от другите скелдове бяха подсигурени чрез брак — Келбранд взе четири дъщери на други скелтири за жени и омъжи сестрите и братовчедките си за различни синове на сталхастите. Когато го призоваха на Великата могила да отговори на втория въпрос, той без съмнение беше най-могъщият скелтир, живял някога, макар че още не бе постигнал пълно господство.

Този път нямаше никаква драма, когато местра-дирмарът направи обявлението си, макар че аз пак забелязах явна неохота в държането на стареца. Забелязах също как събралите се по-нисши жреци се обърнаха и отдалечиха бързо, когато той свърши, с което още веднъж потвърдиха успеха на втората крачка на Келбранд към признаването му за местра-скелтир.

Местра-дирмарът се позабави за секунда, преди да последва събратята си в дълбините на Великата могила, и аз успях да доловя тихо изречените му думи към брат ми.

— Откажи се от този път, Келбранд Рейерик. И двамата знаем, че третият въпрос не ти е по силите. Ти си прекалено самовлюбен, за да му отговориш.

Други скелтири биха се наежили при тази обида, но Келбранд просто се засмя.

— Не, продажни глупако. Аз съм прекалено самовлюбен, за да не го направя.

— Какъв беше? — попитах го, докато яздехме обратно към лагера. Макар че той бе споделил с мен много от онова, което му бе казал брат ни, голяма част все още оставаше скрита. — Какъв беше вторият въпрос?