— Страхът е също толкова необходима част от ставащото тук като робския труд — каза той. — Но е скъп, защото създаването на страх също изисква усилия от наша страна.
Скоро колибите се смениха с простора от гол камънак, който заобикаляше могилата, разкривайки гледката на множество работещи роби. Юмрука приличаше на половин гигантска загнила ябълка, със страни разядени от кариерите, където се блъскаха робите. „Като червеи в плът“, помислих си, оглеждайки множеството. Те никога не бяха подлагани на точно преброяване, защото умираха твърде бързо. Единственото мерило за стойността им бе количеството руда, което изкопаваха от скалите. Когато добивът намалееше, вотените щяха да тръгнат на набези, за да попълнят работната сила.
— Както виждаш. — Келбранд направи широк жест към кипящата наоколо работа, от кариерите до дългите редици роби, тикащи колички или носещи пълни с руда кошници към забулените в дим сгради, където се трудеха ковачите. Войниците бяха навсякъде, поне няколкостотин, предимно на коне и стоящи в мълчалива бдителност. На всеки няколко минути някой обръщаше коня си към някоя редица роби, движеща се мъничко по-бавно от другите. Това внимание обикновено бе достатъчно, за да ги подтикне към по-големи усилия. Ако воинът намереше реакцията им за незадоволителна или пък го измъчваше скука, откачваше дебелия бич от волска кожа от седлото си. Тези бичове издаваха особено силно плющене, докато се виеха във въздуха измамно бавно. Повечето воини се задоволяваха да оставят някоя и друга кървяща резка върху лицата и ръцете на по-мудните роби, но други бяха по-изобретателни.
— Ето този човек например. — Келбранд посочи един воин, който ловко бе увил бича си около глезена на някакъв роб и го влачеше по камънака. Лицето на воина бе застинало в израз на решителен гняв, а не жестокост, все едно вършеше някакво досадно задължение. — Той би предпочел да препуска през Желязната степ със сокол на китката — продължи брат ми. — Или да се хвърли с копие в ръка в сърцето на боя, жаден за слава и за благосклонността на Невидимите. Но тук намира не повече слава от обикновен пъдар и нашата велика мисия страда от това.
Воинът рязко спря коня си, когато Келбранд му извика и закрачи към него, вдигнал ръка.
— Местра-скелтир — каза воинът, бързо слезе от седлото и падна на едно коляно. Титлата още не бе дадена официално на брат ми от жреците, но още тогава бе станало нещо обичайно да се обръщат към него така.
