— Какво виждаш, конче? — попита той, докато обикаляхме колибите, струпани около една от най-големите могили в Желязната степ. Някой отдавна забравен предтеча я бе кръстил Юмрука на Невидимите и оттогава поколения сталхасти се бяха сражавали за власт над нея, толкова богата на руда бе тя. До неотдавна Юмрука се намираше в ръцете на скелда Вотен, чийто скелтир, твърдоглав мъж, злощастно привързан към името си, бе предпочел смъртта под подчинението. Привидно Юмрука си остана собственост на Вотен, но всеки глупак можеше да види, че сега тук властва единствено брат ми.
— Виждам робски коптори — отвърнах, като оглеждах схлупените колиби. Мръсотията течеше по плитки канали в тесните улички и цялото място вонеше на дим и човешки нечистотии. Повечето обитатели бяха на работа в мините или в конюшните и малцината, останали тук, старателно се затваряха в колибите си, докато минавахме. Тук-там в някое сенчесто кътче лежеше тяло със смъкнати дрехи и покрито с мухи. Колкото и да ми се иска да кажа, че съм изпитала прилив на състрадание в този момент, неприятната истина е, че бедите на робите никога не са безпокоили особено ума ми. Те не бяха Хаста и тяхната робия и труд бяха необходими неща, благословени от жреците. Винаги е било така.
— Виждам болести и смърт — добавих, като преглътнах и покрих носа си със смачкано парче коприна. — А също и никакви причини да оставаме тук. Освен ако не искаш да гледаш как сестра ти губи закуската си.
— Погледни по-внимателно — каза той и спря до една от колибите. Бутна вратата и разкри пръстен под и няколко жалки притежания: одеяло, стар железен тиган. Отне ми секунда да различа двете мършави фигури, сгушени в неосветените дълбини на колибата — жена и момиче. И двете бяха затворили очи и навели глави, както се изисква от такива като тях, когато по-висшите ги гледат.
— Какво виждаш? — настоя Келбранд.
Забелязах колко яростно жената стиска момичето, колко близо до себе си го държи. Докато погледът ми се задържа, момичето потрепери, хленч се изтръгна от устните му и накара жената да го погали по немитата мазна коса; шаваше устни в почти недоловими думи на утеха.
— Майка и дете — казах. — Страхуват се от нас.
— Прави ли са, че се страхуват?
— Разбира се. Безстрашният роб не е роб.
— Вярно е. — Келбранд заговори тихо на жената и детето на езика на южните земи, който бе най-широко разпространен сред робите: — Извинете ни за нахлуването.
После затвори вратата и подновихме разходката си. Келбранд ме поведе към работещите в основата на Юмрука.
