— Робите ли? — Келбранд сведе поглед към ранения мъж в нозете си и усмивката му бе пълна колкото с топлина, толкова и с чувство за вина. — Тук вече няма роби. Оставете тази могила и тези хора на мен, защото сега техният труд ще е и мой.
Беше нужна още немалко изобретателна риторика, преди воините на Вотен да вържат лъковете и копията за седлата си и да препуснат към лагера на своя скелд. По заповед на Келбранд всеки от тях остави по едно оръжие. Всички бичове от волска кожа бяха струпани на върха на най-голямата кариера, където застана той, за да се обърне към събраните роби. Те стояха в мърляви редици под него и се взираха нагоре към странния висок сталхаст с глас, който сякаш достигаше до всяко ухо с неестествена лекота.
— Тези неща — каза Келбранд и посочи скупчените бичове — никога повече няма да докоснат кожата ви. Заклевам ви се в това. Много са престъпленията, които са ви довели тук, и голяма е болката ми от всичко, което сте изстрадали. Но знайте: днес Мрачния меч ви взе под своя закрила и ще ви пази, сякаш сте от собствената му кръв. От сега нататък всеки труд ще бъде възнаграждаван. Никой няма да гладува. Преди кирка да докосне отново тази могила, ще построим истински къщи, в които хората да живеят на топло и сигурно. Засега вървете и почивайте. Утре ще строим и за да знаете, че държа на думата си, Мрачния меч и обичната му сестра ще останат и ще строят с вас. Няма да си тръгнем оттук, докато всичко не стане както трябва и всички рани не заздравеят.
Овациите бяха неочаквани, може би защото не вярвах, че някой от събраните хора, зяпащи нагоре към нас, има сили за това. Но те заликуваха — отначало тихо и треперливо, като акорд, изтръгнат от струните на лира от неопитни ръце, а после все по-силно с всеки миг, докато звукът не заехтя мощно и звънливо. Ръце се вдигаха благодарно, хора падаха на колене, други ридаеха, но всички до един викаха и благославяха Мрачния меч.
— Не искам да оставам тук — казах аз, когато той най-после се извърна от прекланящата се пред него тълпа. Спомням си, че лицето му бе странно лишено от триумф или екзалтация. Вместо това на него играеше лека доволна усмивка, която ми напомни за момента, когато майка ми довършваше последния шев на добре изработен елек.
— О, я по-весело, конче — каза ми той. — В края на краищата току-що те направих сестра на бог.
