И така, ние останахме сред робите, или занаятчиите, както брат ми държеше да ги наричаме сега. Макар че бяхме двама сред много, никой не вдигна ръка срещу нас. Скоро започнах да разбирам, че Келбранд ги бе запленил в онзи първи ден; сега думите му ги обвързваха по-здраво от всяка верига. Живеехме в техните колиби и търпяхме тяхната смрад, докато той организираше изграждането на по-здрави жилища, като намери занаятчиите със строителни умения и ги назначи за старши. Копторите бяха усърдно съборени и от големите камари трошляк около могилата бяха издигнати нови къщи. Всяка вечер се хранехме с различно семейство и брат ми говореше пред тях за великата ни мисия.
— Вашето поробване е престъпление — казваше им той и те го слушаха с жадни очи и онемели от благоговение. — Престъпление, извършено срещу вас от една клика злодеи, които се наричат жреци. Отдавна водят те сталхастите по грешен път, отдавна ни ограждат от истинското слово на Невидимите. Вашето освобождение е само първата крачка към деня, когато престъпленията на жреците ще бъдат наказани. Засега трябва да строим, да създадем нещо толкова велико, че никога да не могат да го съборят.
По негово настояване аз прекарвах повечето си време в грижи за болните или в преподаване на сталхасткия език, винаги с мила усмивка на устните, която знаех, че рядко докосва очите ми. Занаятчиите никога не се отнасяха към мен с такова благоговение, както към брат ми. Вместо това показваха предпазливо уважение, понякога дори почит, заради кръвното ми родство с божествения им освободител.
— Какво правя тук? — попитах го една вечер, докато седяхме заедно в мизерната колиба, която бе избрал за нас. Келбранд бе забранил да се местим в някоя от новите къщи, докато всички не бъдат довършени. Беше прекарал целия ден в работа, както бе обичайно за него в последно време, трудейки се под напътствията на един майстор строител, който само преди седмици едва не бе бичуван до смърт, задето изпуснал кош руда. Всеки ден брат ми ставаше призори и работеше до тъмно, но сякаш никога не се уморяваше. Аз обаче седях клюмнала до огъня, изтощена от този ден, през който бях принудена да гледам бавната смърт на едно невръстно момченце от дизентерия.
— Нямаш нужда от мен за този фарс — допълних. — Ти си този, когото обожават.
— Имам нужда от теб — настоя той. — Аз не винаги ще съм с тях. В мое отсъствие ти ще си очите на Мрачния меч. И нещо повече. — Изражението му стана по-напрегнато, а гласът му леко се понижи. — Ще бъдеш и мой търсач.
