— Не се страхувай за мен. Умът ми не е увреден, просто е просветлен. Ти питаш откъде идва моята сигурност. Ето откъде. Защото какъв бог щях да съм, ако не можех да предскажа бъдещето?
* * *Първият, когото намерих, беше момиче. На не повече от петнайсет и родено край могилата. Животът на нищета и редки хранителни дажби я правеха да изглежда като дете. Главата ѝ едва стигаше до раменете ми, а крайниците ѝ стърчаха като бледи клечки от грубите ѝ одежди.
— Как се казваш? — попитах я на южняшкия език и получих в отговор само уплашено клатене на чорлавата ѝ глава. Държеше очите си сведени, неспособна да срещне погледа ми след цял живот раболепие. Потрепери, когато посегнах през завесата от сплъстена коса, за да я хвана за брадичката, и бавно, но твърдо я повдигнах, докато мазните масури паднаха настрани, за да разкрият лицето ѝ. То представляваше оцапан със сажди бял овал и поразително приличаше на порцелановото лице на една кукла, която имах като малка.
— Погледни ме — казах ѝ и продължих да държа брадичката ѝ, докато тя бавно не отвори очи. Сълзи потекоха по саждите на бузите ѝ, докато ме гледаше с нескрит ужас в големите си черни зеници.
— Все трябва да имаш някакво име — казах и тя поклати отново глава.
— Момиче — прошепна тихо като полъх. — Наричат ме само момиче.
— Майка ти? Баща ти?
Ново клатене на глава, придружено от помръдване на костеливите ѝ рамене.
— Никога не съм ги познавала.
Този път говореше достатъчно високо, за да различа акцента ѝ, грубо ехо на диалекта, използван в граничните земи. Видях тик на раздразнение да пробягва по лицето ѝ, докато продължавах да я държа за брадичката, и усетих малка искрица от нещо в нея, същото нещо, което ме бе довело тук. Леко разширяване на очите ѝ ми показа, че и тя го е доловила в мен.
— Ти си много специална — казах. — Ще те наричам Ереса. На езика на сталхастите това означава „бисер“.
— Бисер? — повтори тя. Искреното озадачение върху оцапаното ѝ лице извика усмивка на устните ми — първата истинска усмивка от месеци насам. Днес, години по-късно, разбирам, че именно тогава се е започнало, тогава сърцето ми е поело по дългия път, който да ме отдалечи от корените ми. Това малко, окаяно момиче и простичкото ѝ любопитство бяха пробудили в мен нещо ново, нещо, което не бе свързано с Хаста.
— Лъскав скъпоценен камък — казах аз. — Много рядък, също като теб. — Хванах я за ръка и я поведох навън от бунището, където бе ровила за кокали в купчините боклук. — Ела. Мисля, че е време да се изкъпеш.
