Зовът на вълка полностью

Келбранд спря и свали бавно крак от стремето, после се обърна към мен. Мигът, в който бях започнала да се отдалечавам от сталхастите, бе настъпил, когато оцапаното и озадачено лице на Ереса извика усмивка на устните ми, но сега бе мигът, в който направих първата истинска крачка назад от брат си. Всъщност тази крачка бе предизвикана от ужасната злоба, изписала се на внезапно погрознялото му лице. Това бе лице, което мнозина щяха да гледат в идните години, някои с любов, но повечето с ужас. Тогава за първи път зърнах Мрачния меч и това извика сълзи в очите ми, защото до този момент не знаех, че брат ми може да изглежда толкова грозен.

— И къде да го намеря? — попита той. Този път в гласа му нямаше никакво веселие, а само тиха, смъртоносна увереност. — Този крадец на имена.

Бяха ми нужни няколко тежки, болезнени мига, за да му отговоря, толкова бях вцепенена от изражението му.

— Той е носил името много преди теб — казах аз и в гласа ми имаше треперене, което ми бе противно почти колкото преобразеното му лице. Никога дотогава той не ме бе карал да се страхувам и открих, че трябва да се прокашлям, преди да продължа. — Освен това няма ти да го намериш. Той ще те намери.

Колата под него подскочи, а после затрепери, когато колелата ѝ преминаха от равната тухлена повърхност към някакъв по-грапав път. „Може би калдъръм?“ зачуди се Вейлин. Ако бе така, това можеше да означава, че са стигнали до град и пътуването най-после е към края си.

Беше сам в колата с изключение на едно мишле, което някак си се бе изхитрило да се вмъкне при едно от нощните спирания. Вейлин го хранеше с трохи от хляба, който му пъхаха веднъж дневно през процепа в основата на вратата заедно с малко вода в дървена паничка. Мишлето никога не се приближаваше достатъчно, че Вейлин да го стигне; малкият му, но явно остър ум бе преценил дължината на веригите му. Те бяха тежки и къси, захванати за желязна скоба на пода. През първия ден от пътуването той бе изпробвал здравината ѝ и бързо заключи, че ще е нужна силата на десет мъже, за да има някаква надежда да я изкриви.

Този подвижен затвор имаше дебели дървени стени. На тях, както и на вратата, нямаше прозорци и той можеше да види само слаби проблясъци дневна светлина през малките пролуки между дъските. Водеше си сметка на дните, като броеше яденетата, които вече възлизаха на петнайсет. За това време не бе видял друга жива душа, нито пък бе чул друг глас, освен приглушените разговори на пазачите и коларите.

През годините, прекарани в алпиранската тъмница, Вейлин бе свикнал както със самотата, така и със затворничеството, и бе научил колко е безсмислено да си блъска главата над съдбата на приятелите си. Но в онези дни той все още разполагаше със своята песен и ограждащите го стени не бяха пречка за нея. Сега имаше само спомените си и мъчителната, настойчива нужда да разбере какво е станало с Елеса и останалите.

Не ги беше зървал, откакто го заловиха на езерото. Войниците на Търговския крал се бяха изсипали на лодката на Рака с тояги в ръце, без да показват никакво колебание да ги използват. Елеса бе допуснала грешката да отблъсне ръката на един войник, който понечи да върже китките ѝ, и бе повалена с удари на палубата. Вейлин също бе понесъл своя дял от тях, когато се опита да се приближи до нея. Докато лежеше на палубата, пъшкайки от болка, притиснал ръка към някои ребра, които подозираше, че може да са счупени, на главата му бе метната торба от зебло, а китките му бяха вързани с дебела връв. Няколко часа лежа в нещо, което предположи, че е трюмна вода, събрала се в недрата на лодката с размери на кораб. По едно време чу Норта да повишава глас, но каквото и остроумие да бе смятал да изрече, то бързо бе удавено в остър вик и глухия удар на твърдо дърво по плът.