Оказа се, че Ереса има дарбата да създава искри от въздуха. Отначало те не бяха нещо повече от дребни цветчета, мимолетни трепкащи сини огънчета, които озаряваха мрака в колибата ни за наша обща радост и за задоволство на брат ми. С времето, чрез премерена смесица от увещания и окуражаване, цветята ѝ пораснаха до продължителни и мощни изблици на чиста енергия. Това мършаво момиченце скоро умееше да поражда пламък във всеки запалим предмет и да спира сърцата на плъхове, а години по-късно и на войниците, които срещаше в битка.
Месец по-късно открих висок младеж, който бе натрупал значителни мускули благодарение на по-добрата храна, осигурена от Келбранд. Усетих как силата му разцъфва, докато той работеше с кирката върху каменна плоча в кариерата; неговият инструмент се забиваше по-дълбоко от другите, всъщност прекалено дълбоко, за да е резултат от мускулите му.
— То действа само на камъка, господарке — каза той и се разшава неспокойно под зоркия ми поглед. — Стига да го погледна и започва да се рони. Държах го скрито през цялото това време. Така ми се струваше най-добре.
— Прав си бил — уверих го. — И не ме наричай „господарке“. Името ми е Луралин и то е единственото, с което е нужно да се обръщаш към мен. А как е твоето?
Срам ме е да кажа, че вече не помня истинското му име, защото навремето ми се струваше, че то няма значение. Аз го кръстих Вариж, древната дума за чук. След това ми стана навик да кръщавам всеки, когото открия. Да отхвърлям предишните им имена бе начин да ги обвържа към Мрачния меч. „Вие сте преродени — казвах им и тези думи скоро се превърнаха в мантра. — Създадени сте наново пред взора на Мрачния меч. Вие ще бъдете негов щит и негово копие в предстоящите битки.“
Не можах да намеря други с Божествената кръв при Юмрука, въпреки че търсих три месеца. Дотогава преображението на онези, които се трудеха в кариерите, от роби в занаятчии бе завършило. Осигуряването на по-добри жилища и храна успя да увеличи добива на руда много повече от всякакъв ужас и бичуване. Но аз знаех, че не само пълните стомаси и здравите стени ги подтикват към такива трудови подвизи, а нещо повече. Виждах го върху всяко лице, докато Мрачния меч се сбогуваше с тях, с обещанието да се върне на другата година: пълна и безгранична всеотдайност. Той наистина бе превърнал себе си в бог.
Гледах как Келбранд се готви за заминаване с глуха болка в гърдите и познатата размътеност в главата, която се дължеше на неспокойния сън.
