В крайна сметка го бяха извлекли от влагата на свеж въздух. С груби ръчкания го подкараха по твърда земя, докато той надничаше между нишките на торбата към нещо, което му заприлича на някакъв пристан. После дойде мрачната вътрешност на колата и дрънченето на вериги, последвано от усещането за студено желязо върху китките му. Торбата бе дръпната рязко и той зърна за миг бронирания гръб на някакъв войник, преди вратата да се затръшне.
— Така ли се отнасяте с един благороден гостенин? — промърмори той към мрака с уморен смях, размишлявайки върху безполезността на уроците по етикет на Ерлин.
— Предполагам — каза Вейлин на мишлето сега, докато колелата на колата продължаваха да трополят по нещо, което той се надяваше да е калдъръм, — че не знаеш как се казва това място? — Придружи въпроса си с няколко трошици хляб. Мишлето обаче не изглеждаше впечатлено. Малките му мънистени очички блестяха, когато поспря, за да го изгледа за секунда, преди да изприпка по-наблизо и да напъха трошиците в устата си с малките си лапички.
— Значи не — въздъхна Вейлин. — Не съм го и очаквал.
Помъчи се да погледне през една от по-големите пролуки между дъските. Тя бе широка едва колкото кутрето му и разкриваше само поредица отминаващи светлини и сенки, макар че ако се съдеше по нарасналия шум, колата, изглежда, наистина минаваше през някакъв град. Самият брой на гласовете, които чуваше, заедно с времето, изтекло до спирането на колата, го убедиха, че това не е просто някакво си обикновено градче.
По негови сметки минаха цели четири часа, преди подскачането на колелата да премине в доста по-гладко движение и колата да спре. Разнесе се силно метално дрънчене и вратата се отвори. Вейлин премигна с насълзените си очи на ярката дневна светлина и когато зрението му се избистри, пред него изникна сурово намръщено лице, което осъзна, че е виждал и преди.
Прецени, че възрастта на мъжа е няколко години над неговата; гладко обръснатото му лице бе нашарено с бръчки в ъгълчетата на очите и устата. Черната му коса бе събрана на кок, разкривайки чело с три стари белега, два от които ги нямаше, когато Вейлин го беше видял за последен път. Изражението му също бе съвсем различно. „Лицето на влюбен мъж“, спомни си Вейлин. Освен това, макар че паметта му съумяваше да губи все повече детайли с напредване на възрастта, виденията, разкрити му от кръвната песен, никога не помръкваха, особено свързаните с Шерин.
Очите на мъжа се присвиха, когато погледът на Вейлин се задържа върху него, и ноздрите му се издуха в презрително сумтене.
— Донесете кофа — каза той, като хвърли поглед някъде настрани. — Не бива да оскърби краля с такава смрад.
С тези думи мъжът отстъпи назад и двама войници с червени лакирани брони се качиха в колата. Свалиха веригите на Вейлин и единият му нареди да стане. Вейлин изстена, когато мускулите му се напрегнаха за първи път от дни, и се надигна несигурно на крака, само за да бъде блъснат към вратата. Това блъсване явно бе пресметнато така, че да го нарани, и запрати Вейлин към металния ръб на вратата достатъчно силно, за да изтръгне от него болезнено пъшкане. Като чу как блъсналият го мъж се изкиска, Вейлин изстена отново, свлече се на едно коляно и главата му клюмна.
— Ставай, варварска маймуно — изръмжа мъжът и месестата му ръка тупна силно Вейлин по рамото. Той се отпусна още по-ниско, карайки стража да се наведе и по този начин да наруши леко равновесието си. После главата на Вейлин замахна светкавично назад и срещна носа на войника с приятно силно хрущене. Когато мъжът залитна, Вейлин се извъртя и хвана ръката върху рамото си, като в същото време замахна с крак и го подкоси. Онзи рухна отгоре му, мъчейки се да изтръгне ръката си, а неговият другар пристъпи по-наблизо и посегна към ръката на Вейлин. Той се претърколи, повличайки войника със себе си, ръцете му се движеха с бърза и опитна ефективност и задушната вътрешност на колата се изпълни с писъци. Докато още двама войници успеят да се качат в колата и да ги разтърват, Вейлин успя да счупи три от пръстите на блъсналия го мъж.
— Спри!
Вейлин усети студената целувка на стомана под брадичката си и откри, че мъжът с познатото лице стои над него. Беше опрял върха на меч в кожата на Вейлин с прецизна, но твърда хватка и в погледа му се четеше силно изкушение да го използва.
— Ако ме убиеш — каза Вейлин, — кого ще заведеш при краля си?
— Подозирам — отвърна мъжът и притисна по-силно върха на меча, при което Вейлин усети струйка кръв по шията си, — че той може да се задоволи само с главата ти.
Вейлин му се усмихна невъзмутимо и пусна войника, който с ругатни издрала по-надалеч от него, стиснал пострадалата си ръка.
— Млъквай! — излая познатият мъж и властната нотка в гласа му го обозначи като някакъв офицер. Той прибра меча си и хвърли на войника отвратен поглед, преди да се извърне. — Един месец на намалени дажби и никакво вино. Беше предупреден, че пленникът е опасен. — После се обърна към Вейлин и кимна към вратата. — Без повече проблеми. Разбираш ли ме, варварино?
