— Имам спътници — каза Вейлин. — Бих искал да знам къде са, преди да отида някъде.
— На всички твои въпроси ще отговори кралят, ако благоволи да омърси езика си да разговаря с теб. А сега ставай или с радост ще те доставя при него в окови.
Вейлин слезе от колата и откри, че в подножието на стълбите го чака кофа със сапунена вода. На няколко крачки зад нея стоеше войник с вързоп обикновени, но чисти дрехи.
— Събличай се — каза офицерът и посочи кофата. — Измий се, после се облечи.
Вейлин се позабави за момент, за да се огледа. Стоеше насред обръч от десетина войници с червени брони в двор, който би взел за поле, ако не бяха гладките сиви плочи, които го покриваха от край до край. Бе ограден от триетажни сгради с полегати покриви, чиито ъгли и ръбове бяха богато украсени със статуи. Зад сградите видя кули, издигащи се към бледото облачно небе. Бяха високи почти колкото кулите на Волар, но по-тънки, всяка увенчана със структура, която приличаше на миниатюрна крепост. „Наблюдателни кули — реши той и откри, че е впечатлен. — Никоя армия не би могла да се приближи на по-малко от петдесет мили, без да я забележат.“
— Съблечи се, измий се и се облечи!
Вейлин хвърли поглед към познатия мъж и му се поклони учтиво, преди да свали дрехите си — те направо едва се отлепваха и изпускаха зловоние, от което го засмъдяха очите.
— Не ме попитахте за името ми — отбеляза Вейлин, когато остана съвсем гол и тръгна към кофата. — Да не би това да е защото вече го знаете?
Хвърли кос поглед към офицера, докато се сапунисваше, и видя решителната твърдост на чертите му. Това бе човек с богат опит в криенето на емоциите си.
— Нито ме попитахте каква работа имам в Достопочтеното кралство — продължи Вейлин. Потопи глава в кофата, за да накисне косата си, преди да прокара пръсти през сплъстените кичури. — Не искате ли да знаете защо съм тук?
Мъжът не каза нищо, а лицето му си оставаше все така неподвижно.
— Шерин Унса — каза Вейлин. Взираше се за някаква реакция, но не откри такава. — Една жена, която познавах някога. Сестра Шерин Унса, ако трябва да съм точен, от Петия орден на Вярата. Макар да предполагам, че се е отказала от тази титла още преди години.
Все още нищо, освен слабо трепване в очите.
— Тя е източнячка — добави Вейлин, като вдигна кофата. — Вие бихте казали варварка. Също като мен. — После изля водата върху главата си, наслаждавайки се на чувството за чистота въпреки студа. — Странно, че не я познавате. — Захвърли кофата настрани и изцеди водата от косата си. — Чух, че си е спечелила известна слава в тукашните земи благодарение на лечителските си умения…
— Знам за кого говориш. — Изражението на мъжа отново се бе втвърдило и Вейлин видя в очите му същата жажда за насилие. — И да, знаем кой си ти. Тя изобщо не е като теб.
„Никога не сме се срещали и въпреки това той ме мрази — заключи Вейлин. — Какво ли му е разправяла?“ Извърна се, когато този въпрос предизвика у него срамна горчивина. „Истината би била достатъчна причина, ако той я обича.“
— Ако Търговският крал иска да знае по каква работа съм дошъл в кралството му — каза той, — единствената причина е тя…
— Не говори повече за нея!
Войниците наоколо се напрегнаха, когато офицерът им направи крачка към Вейлин и ръката му стисна меча на кръста му. Той обаче се овладя бързо, отстъпи назад и кимна към войника с дрехите.
— Обличай се, и по-бързо. Туткането ти само усилва обидата, която си нанесъл на нашето кралство.
Дрехите бяха простичък комплект от сиви памучни панталони и елек. Обувки не му бяха дадени, затова след като се облече, Вейлин бе принуден да последва капитана бос. От двете му страни вървяха войници, които не откъсваха очи от него. Поведоха го през множество порти и пътеки, като всички стражи заставаха мирно при минаването на капитана. Хора, които Вейлин сметна за слуги заради простите им дрехи и нещата, които носеха, се отдръпваха бързо от пътя им и се кланяха ниско. За разлика от тях, онези с по-пищни дрехи, вероятно придворни или чиновници, или зяпаха Вейлин с открито любопитство, или демонстративно извръщаха очи, сякаш самата гледка на варварин някак си ги оскърбяваше.
Накрая стигнаха до порта, много по-висока и богато украсена от другите, чиито крила се отвориха със скърцане на железни панти, за да разкрият просторна и приятна панорама. Ниски хълмове, покрити с буйна зеленина, заобикаляха спокойни езера с бистра вода, черешови дръвчета ронеха цветни листенца из целия този пейзаж. Вейлин си спомни за любовта на Лирна към градините и за просторните кралски паркове, чието създаване се говореше, че е финансирала в новите си владения. Той обаче се съмняваше, че е създала нещо, което може да се мери с това тук по мащаби и красота.
— Чакайте тук — каза капитанът на войниците си и мина през портата, като даде знак на Вейлин да го последва. Големите крила се затвориха в мига, щом двамата стъпиха на тучната трева. Тук, изглежда, нямаше пътеки и Вейлин се наслаждаваше на чувството от стъпването по тревата, докато следваше капитана нагоре по един склон и надолу по друг.
