— Ти знаеш името ми — каза Вейлин; мъчеше се да не изостава, защото бе схванат от дългото си затворничество. — Защо не ми кажеш твоето?
Капитанът мълча известно време, преди да отговори с тон на досадна необходимост:
— Шо Цай. Командир на Червените разузнавачи.
— Прост разузнавач? — рече насмешливо Вейлин. — Не си даже генерал? Със сигурност човек с моето положение би трябвало да бъде ескортиран от някой с ранг, равен на неговия.
Това бе още едно пресметнато жилване, което сякаш проникна по-дълбоко от останалите. Шо Цай спря и се обърна, леко присвит, с една ръка на ножницата на меча, докато другата стисна дръжката.
— Ранг ли? — попита той тихо. — Тук ти нямаш по-високо положение от червей, гърчещ се в лайната.
„Гняв“, помисли си доволно Вейлин и понечи да изрече друга обида, която се надяваше да доведе със сигурност до атака. Щеше да обезоръжи гордия разузнавач и да изтръгне информация от него. „Той знае къде са другите. Знае къде е Шерин и аз ще го накарам да ми каже.“
Из парка отекна пронизителен звън, който откъсна очите на Вейлин от навъсеното лице на Шо Цай. Той идеше от малък остров по средата на най-близкото езеро. Островът бе свързан с брега с каменен вълнолом и на него имаше постройка с наклонен покрив, крепена от четири колони. Под покрива стоеше висок мъж с дълга сребриста коса и биеше с пръчка по някаква голяма камбана. Пред него подскачаше малко момиченце и кикотът му се смесваше със звънтенето.
Шо Цай въздъхна дълбоко, изправи се и посочи към острова. — Търговският крал Лиан Ша заповядва да се явиш пред него. После се обърна и тръгна напред. Вейлин се замисли за момент, а после отхвърли идеята да го надвие сега, когато мъжът толкова удобно му бе обърнал гръб. Огледа набързо парка наоколо и не забеляза никаква следа от други стражи или слуги, но нещо му подсказваше, че тази празнота е илюзия. Със сигурност никой крал не би се оставил толкова беззащитен. Освен това Вейлин започна да осъзнава все по-ясно опасната си непредпазливост, откакто бе напуснал Пределите. Като граничен лорд Ал Сорна, той никога не би дразнил така Шо Цай. „Брат Вейлин обаче винаги е бил доста склонен към рискове.“
Звънът и кикотенето на момиченцето заглъхнаха, докато двамата вървяха по вълнолома към острова. То внезапно прекъсна танца си, за да се скрие зад робата на високия мъж, като надзърташе оттам към Вейлин с уплашено мръщене.
Шо Цай спря в края на вълнолома и се отпусна на едно коляно.
— О, Любимецо на Небесата — каза с остър, но почтителен тон. — Водя ви по ваша заповед натрапника. И — хвърли поглед през рамо към Вейлин — за мен ще е голяма чест да изпълня вашето бързо и мъдро правосъдие.
Високият мъж удостои войника с любезна усмивка, но не каза нищо. Погледът му се задържа с очакване върху Вейлин. „Братът навярно не би се поклонил — помисли си той. — Но граничният лорд би.“
Вейлин повтори поклона, който се бе провалил толкова очебийно на езерото, като го доукраси с привеждане на главата на няколко сантиметра по-ниско, отколкото изискваше етикетът. Високият мъж явно намери това за забавно и се разсмя от сърце, преди да се обърне към Шо Цай.
— Моите благодарности, капитане. Върнете се на брега. Ще говоря с този човек насаме. — Гласът му бе тих и в него имаше мелодичност, много различна от всеки акцент, който Вейлин бе чул досега в тази земя. Въпреки това той откри, че в него се крие някаква естествена властност, която му напомни за аспект Арлин — още един човек, който рядко изпитваше нужда да повишава гласа си над шепот.
— Простете, Любимецо. — Шо Цай се поклони по-ниско със силна неохота в гласа. — Но варваринът трябва да бъде смятан за опасен звяр. Той нападна един от хората ми…
— Наистина ли? — прекъсна го Търговският крал и повдигна изненадано сребристите си вежди. — И уби ли го?
— Не, Любимецо.
— А би ли могъл, ако искаше?
Раменете на Шо Цай леко се прегърбиха.
— Да, Любимецо.
— Значи не може да бъде определен като звяр, нали?
Шо Цай се поколеба за момент, после наведе глава още по-ниско, преди да стане. Врътна се пъргаво и хвърли на Вейлин поглед, изпълнен със страшно предупреждение, преди да се върне по вълнолома на брега.
— Ще говорим на твоя език — каза Лиан Ша на Вейлин на прецизен език на Кралството, обагрен от мелодичните му тонове. — За да няма недоразумения помежду ни.
— Както желаете, ваше величество — отвърна Вейлин. При звука на гласа му момиченцето, криещо се зад робите на Лиан Ша, изписка тихичко и зарови личице в диплите коприна.
— Момент, моля — каза Търговският крал, после приклекна и нежно отдели от себе си момиченцето. — Той е само човек, цвете на сърцето ми — каза и избърса с ръкав сълзите на детето. — Майка ти те учи на какви ли не глупави неща. Хайде, върви да си играеш. — И посочи към купчина кукли и играчки наблизо. — Дядо ти има работа за вършене. А какво е работата?
— Работата е слънцето и дъждът — отвърна бързо момиченцето. Лиан Ша го погали с пръст по бузата и то изтича при играчките си без повече колебание.
