Той иМ бе казал, че ще е по-щастлив, ако живее по различен начин. Каза иМ, че ще е по-щастлив сам, отколкото с нея. Боже, това така я нарани! Ослепителна мълния поразяваше цялото иМ тяло всеки път, когато повтаряше тези думи мислено или проумяваше последиците от тях.
Но не болеше толкова, колкото признанието, че някой друг го прави по-щастлив. Все едно я накъсваха на хиляди парченца.
Как тази жена правеше Майкъл щастлив? Смееше ли се на шегите му? Разбира се, ако допуснем, че той отново е започнал да пуска шеги. Отдавна бе престанат да се шегува пред Марта. Дали готвеше по-добре от Марта. Дали се обличаше по-елегантно? Разсъждаваше ли по-логично? Дали щеше да му роди по-красиви деца? Тази мисъл я заля като ледена вода. Погледна снимката на децата си на нощното си шкафче. Пресегна се и погали личицата им. Усети под пръстите си топлината и чудото, което носеха в живота иМ. Къдравата руса коса на Матю и пълните му бучки сякаш имаха за цел единствено да ти разтопят сърцето. Наведе се и целуна чернените му като черешка устни. Усмивката на Мейси беше от ухо до ухо, а петната от шоколад не я правеха по-малко сияйна. Децата бяха красиви. Фантастични. Марта се усмихна на себе си. Нищо нямаше значение. По какъвто и начин онази жена да правеше Майкъл щастлив, това нямаше значение за нея, защото тя си беше щастлива като Марта. Вярваше, че Джак е прав за нея, а Майкъл греши. Тя наистина беше невероятна личност. «Най-невероятната» може би бе малко преувеличено, но беше хубава, мила, честна и дори забавна, когато имаше време. Готвеше добре, обличаше се модерно, разсъждаваше добре, а децата иМ бяха ненадминати.
В момента най-голямото иМ желание беше да поговори с Джак. Погледна часовника. Беше много късно, минаваше полунощ. Ако се обадеше и той се подразнеше от късния час, това щеше да я нарани. А ако не беше сам, това щеше да я съсипе. Щеше да бъде неутешима. Но Марта не смяташе, че той ще е сърдит, и беше сигурна, че ще е сам. Вярваше, че всичко ще е наред. Имаше му доверие.
— Смяташ ли, че съм глупачка, защото вярвам в лоялността, чудото и верността? Че все още вярвам? — попита тя направо.
— Не, миличка, изобщо — отговори Джак. В тона му нямаше нищо, което да подсказва, че обаждането иМ е неуместно. Обичаше го заради това.
Е, може би не точно го обичаше — просто така се казваше. Не искаше да каже, че обича Джак. Нали така? В тъмното Джак се опита да види будилника. Дванайсет и единайсет. Горката малка мис Е, явно нещо я бе разстроило. Той разсеяно започна да гали котките си, които винаги спяха с него, и сериозно се замисли как да иМ помогне да се почувства по-добре.
— Но смяташ ли, че съм глупава и дори наивна, затова, че все още вярвам, че тогава не е имал връзка с друга? — попита тя.
— Миличка, нямаше да си толкова готина, ако беше някоя стара цинична крава. А ти си готина…
— Просто не може да ми е все едно, въпреки статистиката, и не искам да престана да търся… ами…
— Любовта.
— Да, въпреки логиката.
— Ей, Марта, ти си истински поет и…
— Не вярвам. — Вече започваше да се чувства по-добре.
— О, мрачни женски страхове!
— Какво?
— О, мрачни женски страхове. Това е…
— Знам, знам, друго тълкуване на «нещо значимо».
— Точно така.
Марта се усмихна.
— Пръстите ми са измръзнали — промърмори.
— Искаш ли да дойда? Ще ги разтрия между дланите си и ще ги стопля — предложи пой.
— Да, о, моля те! — грейна тя. Точно на това се надяваше, макар да не го бе осъзнала, преди да чуе думите му. Странното бе, че прозвучаха така, сякаш предлагаше много, много повече. Повече от «ще те обичам вечно».
Март
41.
— Матю, виждал ли си капачето на чашата на Мейси? — попита Елайза.
Племенникът иМ не отговори. Възможно бе да не е чул въпроса, защото се бе затворил в своя собствен свят, вперил поглед в «Телетъбис» на екрана.
Тя повтори въпроса още три пъти. Всеки път все по-ядосано, защото трябваше да надниква писъците на Мейси и звука от телевизора. Елайза се насочи към телевизора и го изключи. Но вместо да привлече вниманието на Матю, действието и стана причина за яростен гневен изблик.
— Не е честно — захълца момченцето, — не съм изгубил капа-капа-капа-ка на чашката!
Толкова силно хлипаше, че почти не му се разбираше. Хвърли се назад и удари главата си в пода. Елайза се смръщи, когато писъците се разнесоха с нова сила. Отдъхна си, когато той се обърна по корем и започна да удря с малките си юмручета по килима, с което издаде, че не се е ударил сериозно, макар да създаваше впечатлението, че е психически увреден завинаги.
