— О, но аз мога да ти помагам. Да правя предложения — тя се усмихва сладострастно. — Много ме бива да правя предложения — взема отново каталога и посочва с пръст един ред. — Ето например, направи ми впечатление, че ти се смръщи, когато прочетох думите „Ако краката ви миришат“. Съгласна съм, че фразата е доста отблъскваща.
— Ъъъ, да — мънка той и сякаш чува гласа на баща си, представя си го как пише тези грозни думи с онова негово смехотворно зелено мастило, леко изплезил език през сбръчканите си устни.
— Затова ще измислим нещо, достойно за Ракъм — казва Шугър и смъква полите си до глезените. — Искам да кажа, за Уилям Ракъм.
Объркан, той отваря уста да възрази. Бързо като птица, тя се отпуска върху него и поставя един напукан пръст върху устните му.
На много мили оттук жената, която Уилям трябва да обича, почита и цени съгласно клетвата, дадена пред Бога, проучва внимателно лицето си в огледалото. На челото й се е появила голяма, болезнена пъпка, точно под пухкавите косъмчета, очертаващи началото на косата. Невероятно е, като се има предвид колко често и колко внимателно почиства с гъба лицето си, но е факт.
Агнес стисва импулсивно пъпката с палеца и показалеца си. Болка пронизва челото й като пламък, но пъпката си остава незасегната, само по-зачервена. Трябваше да прояви търпение и да я намаже отново с балсама за пъпки „Ракъм“. Сега няма да може да се отърве от нея. Стиснала с ръка дръжката на огледалото, тя вижда страха в очите си. Тази пъпка се е появявала и друг път, точно на същото място, и се е оказвала предвестник на нещо много, много по-лошо. Възможно ли е Бог да не я пощади, и то точно преди началото на сезона? Тя има чувството, че вижда нещастния си мозък, който пулсира от вътрешната страна на розовата ушна мида.
Защо, о, защо е толкова зле със здравето? Никога не е причинила зло никому, никому не е навредила. Какво търси в това крехко тяло, което постоянно й изневерява? Навремето, още преди да се роди, сигурно душата й е имала избор от много различни тела на много различни места, и на всяко от тях е било предопределено да има своя кръг от приятели, роднини и врагове. Може би тъкмо това място и това тяло са я привлекли по някаква незначителна и глупава причина, и ето я сега тук, откъдето няма изход. А може би някой злосторен дух е отвлякъл вниманието й, когато е избирала… Агнес си представя как е надничала надолу от небесата, от селенията на душите, оглеждала е всички хубави, нови, свободни тела, опитвала се е да прецени дали е приятно да бъдеш Агнес Пигът, а около нея са се бутали и блъскали другите души, очакващи своя ред да се върнат към човешкия живот. (Дай Боже доктор Кърлоу никога да не открие скривалището й, където държи всички книги за спиритизъм и за Отвъдното. Ако го открие, това направо ще я довърши!).
Но всички тези сложни разсъждения не водят доникъде. Тя трябва да се помири с тялото си, колкото и лош да е изборът, който е направила, защото ако иска да се справи с предстоящия сезон, ще има нужда от всички свои физически способности.
Затова Агнес продължава смело с ежедневните си занимания, принуждава се да изпълни някои дребни задачи — да си среши косата, да полира ноктите си, да запише нещо в дневника си — и се старае да не обръща внимание на несръчността си и на дребните неприятности. По кожата й изненадващо се появяват дребни драскотини и зачервявалия; толкова лесно й излизат синини, че заприличват на обрив от шарка, мускулите на врата, ръцете и гърба й са напрегнати и сковани до крайност; а на челото й лъскавата пъпка продължава да пулсира болезнено.
„Моля, моля, моля, не, не, не“, повтаря си тя непрекъснато, сякаш чете молитва. „Не искам пак да кървя“.
За Агнес изтичането на кръв от коремната кухина е нещо ужасно и неестествено. Никой никога не й е обяснил какво представлява менструацията, тя никога не е чувала тази дума, нито пък я е виждала напечатана. Доктор Кърлоу, единственият човек, който би могъл да я просвети, никога не го е правил, защото предполага, че не е възможно пациентката му да е омъжена, да е родила и да е достигнала двайсет и тригодишна възраст, без да има ясна представа от някои основни житейски факти. Предположенията му са неоснователни.
Но това не е чак толкова странно; когато Агнес се омъжи за Уилям, беше на седемнайсет години и дотогава бе имала само няколко кръвотечения, а оттогава досега все е болна. Всеки знае, че кървят болните хора; кървенето е проява на сериозно заболяване. Баща й (истинският й баща) кървеше на смъртното си легло, въпреки че не беше ранен, тя помни това съвсем ясно, помни и как веднъж, когато беше съвсем малка, видя едно агънце в локва кръв, а бавачката й каза, че то било „болничко“.
А сега самата тя, Агнес, е „болничка“. Затова и понякога има такова кървене.
