Не е забелязала някаква равномерност в появата на кървенето. Появи се за първи път, когато беше на седемнайсет години, но тя се излекува с пост и молитви, а после, след като се омъжи, не кървеше в продължение на повече от година. После отново започна да се появява — през месец–два, понякога й през три, когато успяваше да си наложи да не яде почти нищо. Всеки път се надяваше това да е последно, а сега се моли да не й се случва поне до август.
„След сезона“, обещава тя на терзаещите я демони. „След сезона правете с мен, каквото пожелаете“. Но чувства как коремът й вече започва да се издува.
Няколко дни по-късно, докато Уилям е заминал по работа в Дънди (където и да се намира това място), Шугър решава да хвърли един поглед на дома му. Защо пък не? Иначе трябва да безделничи в стаичката си в заведението на госпожа Кастауей. Романът нещо не върви, повествованието запъна на последния мъж, защото не може да реши каква да бъде съдбата му.
Сътрудничеството й с Уилям по изготвянето на текста към бъдещия каталог се оказа много плодотворно — както за нея, така и за него. В желанието си да не пропусне да запише нито едно от предложенията й, той извади от джоба си един плик, на който бе написан адресът му.
— Какво ще кажеш за… „Възвърнете на косата си пищността, която е ваше рождено право“? — попита тя, докато четеше и запечатваше адреса в паметта си.
Сега Шугър седи сред възрастни хора и почтени млади жени в омнибуса, който пътува от центъра към Северен Кенсингтън. Времето е променливо през този понеделнишки следобед, който тя е избрала, за да открие къде Уилям Ракъм, ескуайър, полага нощем шава. Носи най-невзрачната си рокля — широка, вълнена, синя, без всякаква украса, толкова демодирана, че всяка жена под тридесет години би изглеждала жалка в нея. Всъщност Шугър остава с впечатлението, че действително предизвиква съчувствие у една-две от дамите, но поне никой не би заподозрял, че тя е; проститутка. Такова нещо би усложнило положението, като се има предвид, че в омнибуса, щеш не щеш, седиш лице в лице със спътниците си.
— Ето и Хай Стрийт — казва един възрастен мъж на жена си. Двамата седят близо до Шугър. — Бързо стигнахме.
Шугър хвърля поглед отвъд сбръчканите им лица, към света навън. Навън е слънчево, зелено и просторно. Омнибусът забавя ход и спира.
— Вилите в Чепстооооу!
Шугър слиза след възрастната двойка. Те не избързват напред, не се дразнят от това, че върви след тях, сякаш е почтена, също като тях. Очевидно дегизировката е добра.
— Студено е май — мърмори старчето на старицата, а слънчевите лъчи напичат потния гръб на Шугър.
„Аз съм млада“, казва си тя. „Това слънце, което огрява мен, не е същото, което грее над тях“.
Шугър върви бавно, оставя старците да избързат напред. Земята под краката й е удивително гладка — дотолкова, доколкото каменна настилка може да наподоби паркет. Тя си представя как цяла армия работници редят плочите като пъзъл, докато пешеходците наблюдават търпеливо техните занимания. Шугър върви, души въздуха и оглежда красивите нови къщи, старае се да оцени това, което е характерно за Нотинг Хил, опитва се да разбере какво разкрива за един човек изборът му да живее тук. „Това е въздухът, който диша Уилям, а не градската смрад“, напомня си тя.
Това, което Шугър знае засега за Уилям Ракъм, далеч не е материал за книга. Познава предпочитанията му относно отворите на човешкото тяло (традиционни, освен когато е в лошо настроение), знае мнението му за размерите на собствения му пенис (съвсем прилични, нали, макар някои мъже да имат и по-големи?), запечатала е в съзнанието си всички негови изказвания по литературни въпроси, до последната остроумна забележка по адрес на Джордж Елиът. Но какъв е Уилям Ракъм като шава на семейство и гражданин? Този образ й убягва, не е точно определим като любовникът в прегръдките й.
Затова сега върви по улицата, на която се намира домът му, решена да научи нещо повече. Каква тишина цари тук! Какъв простор! Навсякъде зеленина и дървета! Пешеходците са малко, срещат се рядко. Никой не се опитва да ти продаде нещо; хората вървят бавно, потънали в собствените си мисли, всъщност се разхождат. Когато се появи превозно средство, то се движи много бавно и изчезва от поглед със също толкова достолепна тежест. Не се чуват писъци — нито от страх, нито от радост, никъде няма главозамайващо високи купчини от гниещи отпадъци, няма фабричен шум, никъде не мирише на изпражнения — виждат се само спуснатите завеси на прозорците и птиците по дърветата.
Една голяма къща, която се издига доста далеч от улицата, навътре в заобикалящата я градина, е оградена отвсякъде с ограда от ковано желязо; минавайки покрай нея, Шугър плъзга пръсти по завъртулките и плетениците. След минута тя осъзнава, че основният мотив на железните плетеници е буквата „Р“, която се повтаря стотици пъти, скрита в различните декоративни фигури.
— Еврика — прошепва тя.
