Наглася си шапката и започва да се взира през пролуката между металните извивки на най-голямото „Р“, което успява да намери. Устните й се разтварят, тя зяпва от удивление, докато оглежда къщата с нейните колонади и тераси, конюшнята и пристройката за карети, градината.
— Божичко! Скъпи ми Уили, ти ще ми осигуриш много по-хубав живот от този, за който ми плащаш сега — пророкува тя.
Но точно тогава външната врата на къщата се отваря, Шугър незабавно отдръпва ръце от решетките и се оттегля. Завива забързано зад ъгъла и тръгва край друга редица от къщи, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и й се иска да можеше да е невидима. Едва се удържа да не затича; и без това върви прекалено бързо, така че турнюрът се удря в задника й. Излиза остър вятър, какъвто доскоро нямаше (а може той досега да е веел в гърба й, подтиквайки я да върви напред?), брули лицето й и едва не сваля шапката от главата й, полите на роклята й плющят. Тя намира подслон — скрива се — зад първия паметник, край който минава — мраморна колона в памет на падналите по време на Кримската война.
Шугър наднича иззад пиедестала, бузата й докосва имената на загиналите млади мъже, на отсъстващите, запечатани едва забележимо в гладкия мрамор. По „Пембридж Кресънт“ върви една жена, дребна блондинка със съвършена фигура, облечена в рокля в шоколадовокафяво и кремаво. Жената върви бързо и леко се полюлява. Очите й са толкова големи и толкова сини, че красотата им се забелязва и на двайсет ярда разстояние.
Шугър е убедена, че това е съпругата на Уилям Ракъм.
Той я е споменавал веднъж-дваж, когато е правел сравнения, но се е въздържал да назове името й, така че Шугър не знае как да нарече красивата млада жена, която идва към нея. Може би „Вечно болната“? Като изключим забележително пищния й бюст, тялото на госпожа Ракъм е толкова дребно, че изглежда почти детско. А и тялото не е единствената й детинска черта; Шугър се чуди дали тя съзнава, че хапе долната си устна, докато върви.
Точно когато госпожа Ракъм стига до паметника, се случва нещо странно: целият Северен Кенсингтън е засегнат от забележителен метеорологичен феномен — слънцето се скрива зад плътни тъмносиви облаци, но лъчите му ги пронизват и продължават да греят така ярко, че самите облаци започват да излъчват странна светлина. Долу, на земята, улицата и всичко наоколо се озарява от призрачна светлина, която придава плашеща яснота на очертанията на всеки камък, на всеки лист по дърветата, на всеки стълб на уличните фенери. Всичко се откроява ярко, нищо не минава на заден план, формите са едновременно разкрити и загадъчни на тази светлина, измамна като северно сияние.
Госпожа Ракъм се заковава на място и вдига очи към небесата. В погледа й се чете откровен ужас. От скривалището си зад колоната Шугър забелязва конвулсивното движения на бялата й шия, когато преглъща, отблясъка на паника в очите й, яркочервената пъпка на челото й.
— Да ме пазят светците и Божиите ангели! — възкликва жената, завърта се на пета и побягва. Малките й крачета са почти невидими под дантелената пяна на фустите, така че тя се плъзга надолу по улицата като мънисто по конец — движи се по неестествено права линия, с неестествена бързина. После красивото, шоколадово на цвят мънисто, което е госпожа Ракъм, се завърта и изчезва, сякаш някой е дръпнал конеца, зад портите на дома Ракъм.
Само след мигове слънцето разбулва лице и образът на света губи ужасяващата си яснота. Всичко изглежда както преди; боговете са умилостивени.
Шугър се изправя на крака и отупва с длани прахта от полите си. Тръгва отново, но лениво, сякаш току-що се е разбудила от дълбок сън. Единствената мисъл, която се върти в главата й, е „Защо Уилям никога не ми е казвал, че жена му има такъв прекрасен глас?“ В ушите на Шугър гласът на госпожа Ракъм, дори в този миг на ужас, прозвуча като птиче чуруликане — като трелите на рядка птица, преследвана заради мелодичното си пеене. Кой мъж, ако има възможността да слуша този глас винаги, когато пожелае, не би се възползвал от нея? Чий слух би могъл да му се насити? Тя винаги е мечтала да се бе родила с такъв глас; не нисък и суховат като собственото й грачене, а нежен, чист и мелодичен.
„Върви си у дома, глупачке“, казва си тя строго, когато първите дъждовни капки плисват по пиедестала. „Съвсем си се зашеметила от много чист въздух“.
Няколко дни по-късно Хенри Ракъм, в отчаяното си желание да сподели тайната си с някого, тъй като няма друг довереник освен госпожа Фокс, а тъкмо тази тайна не може да бъде споделена с нея, решава да посети брат си Уилям.
Трябва да се каже, че близостта между двамата братя невинаги се осъществява лесно. Въпреки кръвната връзка, въпреки че в повечето случаи Хенри е склонен да не съди прибързано Уилям, той не може да си затваря очите пред разликите помежду им. Отношението на Уилям към религията например винаги е било повърхностно, въпреки че — ако може да се вярва на водените между двамата разговори — той споделя страстното желание на брат си да промени света към добро и да реформира английското общество.
