От гледна точка на Уилям по-възрастният му брат е скучен събеседник. Както бе казал навремето пред Бодли и Ашуел, Хенри гледа като върколак, досущ като човек, който насилва девици, а после се самобичува, за да накаже плътта си, докато жителите на околните села се тълпят около замъка му със запалени факли, за да го разкъсат. За съжаление братските им срещи никога не се развиват по такъв вълнуващ сценарий. Вместо това Хенри се оплаква с неопределени, дразнещо завоалирани фрази, че бил недостоен за всичко, към което се стреми. Наистина, какъв жалък директор на парфюмериите „Ракъм“ би излязъл от него! Това, че се отказа от правото си в полза на Уилям, е може би единственото умно нещо, което горкият дръвник е извършил през живота си!
Все пак отскоро Уилям е решил да бъде щедър и гостоприемен към брат си, и да му прощава недостатъците. Всичко това е естествена последица от факта, че сега той е глава на рода Ракъм; логично е да изслушва членовете на семейството, които желаят да споделят проблемите си, и да им дава съвети.
През този дъждовен следобед, когато Хенри най-сетне събира сили да изплюе камъчето, в къщата е толкова студено, че и двамата съжаляват, задето домакинството на Ракъмови е приело прибързано настъпването на пролетта. Разбира се, прибирането на зимното обзавеждане се налага от светския етикет, но Агнес се е заела с това малко по-рано от необходимото, затова сега, по нейно нареждане, камината в приемната е напълно безполезна. Двамата мъже се разполагат по навик близо до нея, въпреки че тя е празна, почистена от саждите и там, където обикновено гори огън, е поставена саксия с малък филодендрон, а от полицата над нея са спуснати пролетни завески, с избродирани по тях червеношийки, минзухари и други символи на пролетта. Хенри се привежда напред, по-близо до брат си и огнището, в стремежа си да се сгрее на нещо, което не съществува.
— Уилям — започва той, а на челото му се появява същата бръчка, която имаше още като седемгодишно момче, — мислиш ли, че е добре за теб да поддържаш толкова тесни връзки с Бодли и Ашуел? Издали са онази книга, нали знаеш — „За ползата от молитвата“ — виждал ли си я?
— Подариха ми я — признава Уилям. — Момчетата са си момчета, нали?
— Момчета, да… — въздъхва Хенри, — но когато момчетата са вече мъже, могат да причинят много неприятности.
— О, не мисля — казва Уилям, притиска скръстени ръце към гърдите си, за да се постопли, и хвърля поглед към часовника. — Те всъщност се обръщат към… „новопокръстени“ не е подходящата дума в случая… към „разочарованите“, да кажем. Наистина, вярваш ли, че кой знае колко хора ще започнат да възприемат молитвата по друг начин в резултат на тази книга?
— Всяка душа е безценна — горещи се Хенри.
— О, всичко това ще се забрави — заявява мъдро по-малкият брат. — Предишната книга на Ашуел, „Нова възхвала на глупостта“, също предизвика скандал, който трая два месеца, и после… — Уилям разперва пръсти и ги размахва, за да демонстрира как изчезва кълбо дим.
— Да, но те обикалят и разнасят тази книга навсякъде из Англия на нещо като… турне, представят я в работнически клубове и така нататък, като че ли показват двуглав жираф. Организират публични четения, изпълняват различни роли, имитират гласовете на престарели свещеници и гневни вдовици, настояват публиката да задава въпроси…
— Откъде знаеш всичко това? — пита Уилям, който чува тези неща за първи път.
— Непрекъснато се натъквам на тях! — възкликва Хенри, сякаш оплаква собствената си несъобразителност. — Убеден съм, че ме следват по петите — не може да се дължи на обикновена случайност. Но ти, Уилям, ти трябва да внимаваш — не, не се усмихвай — Уилям, те стават печално известни, а ако стане известно, че сте близки, и ти ще се сдобиеш с тяхната лоша слава.
Уилям свива безразлично рамене. Вече е достатъчно богат, за да не се бои от клюките на праведниците, пък и напоследък е забелязал нова тенденция сред представителите на висшето общество — да търсят обществото на хора със съмнителна репутация, за да придадат известна пикантност на приемите си.
— Те са мои приятели, Хенри — упреква той меко брат си, — и то толкова отдавна… почти от двадесет години.
— Да, да, някога бяха и мои приятели — изпъшква по-големият Ракъм.
— Но вече не мога да проявявам лоялност към тях, както го правиш ти, не мога! Причиняват ми единствено притеснения — Хенри е отпуснал големите си ръце на коленете си. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. — Има моменти — просто не смея да си го призная — когато просто ми се иска да можех да се отърва и от тях, и от спомените за човека, който бях някога; бих искал един ден да се събудя сред напълно непознати хора, които да ме познават единствено като… като…
— Свещенослужител? — подсказва Уилям, оглеждайки съжалително ръцете на Хенри, вкопчени в коленете като в пулта на амвон.
— Да — признава Хенри и (о, Божичко!) свежда глава.
— Да не би вече да си ръкоположен? — пита Уилям, чудейки се дали това не е тайната, която крайно плахият Хенри се опитва да сподели.
