— Не, не — Хенри се върти смутено на стола. — Съзнавам, че още не съм достатъчно подготвен за това. Душата ми е далеч от… ъъъ, необходимото ниво на пречистване.
— Но идеята не е ли — прости ми, ако не съм разбрал правилно — не е ли да… ъъъ, се пречистиш… по време на процедурите преди ръкополагането? Искам да кажа, не се ли предполага, че този процес представлява някакъв вид трансформация на личността?
— Нищо подобно! — възразява Хенри.
Но дълбоко в себе си се опасява, че нещата стоят точно така. Истината зад неговото колебание да предприеме необходимото, за да бъде ръкоположен за свещеник, е че откакто познава госпожа Фокс, той се бои да не би хората от комисията да могат по някакъв начин да надникнат в душата му и да му кажат, че не е достоен не само за свещеник, но и изобщо за почтен живот на християнин.
Като мирянин такава ужасна присъда му остава спестена, но макар той сам да е най-ожесточения си съдник, в едно отношение проявява търпимост — убеден е, че греховете не бива да го отказват от стремежа да стане по-добър човек. Докато е все още мирянин, може да си позволява нечисти помисли и думи, а дори и дела, а после да се разкайва за тях и да обещава да се поправи в бъдеще, разочаровайки единствено себе си и Бог. Никой друг не е въвлечен в бездната от неговите грехове; той сам е капитан на кораба на душата си, и ако го насочва към тъмни води, няма опасност невинен човек да пострада, стигне ли се до крушение. Но ако претендира да води и други, не може да си позволи да бъде толкова жалък капитан; за тази цел трябва да стане по-добър и по-силен човек, отколкото е сега. Тогава съдии, по-строги от самия него, ще имат правото — не, задължението — да го съдят и осъдят. Може ли да е убеден, че падението не е изписано на лицето му? Възможно ли е за всички да не е ясно, че душата му е опетнена от плътски желания?
Вероятно именно това убеждение, че всички, с изключение на госпожа Фокс могат да заподозрат тайната му — особено пък брат му, този светски човек — става причина Хенри най-сетне да се реши да се изповяда през този дъждовен следобед, пред украсената с перденца камина.
— Уилям, аз… аз… разговарях с една проститутка миналата седмица — заявява той.
— Наистина ли? — Уилям, който вече почти е задрямал, се оживява от тази любопитна новина. — Да не би госпожа Фокс да я е довела на някоя от вашите срещи?
— Не, не — Хенри прави гримаса. — Разговарях с нея на улицата. Всъщност, аз… аз… разговарям с проститутки по улиците от доста време насам. — Възниква пауза, през която двамата братя първо се споглеждат, а после забиват очи в обувките си.
— Само разговаряш?
— Разбира се, че само разговарям — ако Хенри е забелязал как раменете на брат му се отпускат разочаровано, това не прекъсва откровенията му. — Напоследък привикнах да се разхождам в една ужасна част на Лондон — Хай Стрийт. Не, не тукашната Хай Стрийт, а онази в Сейнт Джайлс — и разговарям с всеки, който ме заговори.
— А вероятно те заговарят предимно проститутки.
— Да.
Уилям се почесва озадачено по тила. Ще му се в камината да имаше жарава, която да разрови с ръжена, вместо този смехотворен филодендрон.
— Това да не е… нещо като репетиция за бъдещата ти професия? Да не си решил да се кандидатираш за енорийски свещеник на „Сейнт Джайлс“?
Хенри се изсмива невесело.
— Аз съм един налудничав глупак, който си играе с огъня — той произнася думите с горчивина, наблягайки на всяка поотделно. — Ако не се осъзная, огънят ще ме погълне. — Той стисва юмруци, като че ли Уилям е този, който го застрашава, а не собствените му страсти.
— Амиии… ммм — Уилям се мръщи, кръстосва крака, после пак ги отпуска. — Винаги съм те имал за разумен човек. Убеден съм, че не ти липсва… решимост. Освен това сам ще се убедиш, че всяко пристрастяване губи привлекателността си с времето. Това, което ни привлича днес, не може да задържи вниманието ни и утре. Ъъъ… сега за тези проститутки. Ти как ги възприемаш?
Но Хенри се взира невиждащо пред себе си с измъчен вид.
— Те са просто деца, особено някои от тях — деца!
— Еее, да… същинско безобразие е, както съм казвал често…
— И ме гледат така, сякаш аз съм виновен за нещастието им!
— А, да, в това много ги бива…
— Опитвам се да се убедя, че натам ме тласка съчувствието, че искам само да им помогна, както госпожа… както им помагат и други хора. Че искам само да им обясня, че не ги презирам, че вярвам, че и те са Божии твари като мен самия. Но когато се прибера у дома и си легна в леглото, в мислите ми не се въртят представи как помагам на тези нещастни жени. Представям си как ги прегръщам.
— Как ги прегръщаш?
Господи, най-сетне — ето каква била работата!
— Виждам себе си, как ги прегръщам… всички наведнъж; всички те са въплътени в една безлика жена. Всъщност не трябва да я наричам безлика, тя има лице, но то е… като че ли лицето на всички тези жени ведно. Разбираш ли ме? Тя е тяхното… (минава му през ум някакво сравнение със Светата Троица, но си прехапва езика, преди да е произнесъл такова богохулство)… тяхното общо тяло.
