Шугър го целува по рамото и едва не казва „Горкичкия“, но решава, че няма да е разумно.
— Е, струваше ли си чакането? — пита тя нежно.
Той отвръща на целувката й и роши червеникавата й грива. Но ежедневните грижи проникват през нежната мъглица на задоволството. Дънди. Дънди. На челото му се появява бръчка при спомена за писмото, което донесе снощи, за да го покаже на Шугър.
— Трябва да ставам — казва той и се подпира на лакът.
— Има поне още един час, докато започнат да събират пощата — отбелязва спокойно Шугър, като че ли за нея четенето на мислите му е най-обикновено занимание. — Тук има и пликове, и марки. Полежи още малко.
Той се отпуска отново на възглавницата, малко объркан. Възможно ли е наистина да е толкова рано? На Силвър Стрийт е толкова шумно от каруците, лая на кучетата, разговорите на минувачите, та му се струва, че вече наближава обяд. И какво е това същество, което споделя леглото му, та може да запамети всичко, написано със ситен шрифт в неговия договор, докато протяга голото си тяло като котка?
— Тонът на писмото ми… — нервничи той. — Убедена ли си, че не е прекалено угоднически? Ще разберат какво имам предвид, нали?
— То е повече от ясно — казва тя и сяда, за да среши косата си.
— Но не прекалено ясно, нали? Тези типове могат да ми създават неприятности, ако ги раздразня.
— Тонът е точно какъвто трябва да бъде — успокоява го тя, прокарвайки бавно металните зъбци на гребена през оранжевите си коси, бухнали като ореол. — Трябваше тук-там да се посмекчи.
Тя има предвид промените, които той направи, вслушвайки се в съветите й, преди да си легнат.
Той се обръща на една страна и започва да я наблюдава как се реши. При всяко движение на мускулите й тигровата шарка на странната й кожа се раздвижва леко — по бедрата, задника и гърба й. При всяко движение на гребена пищни кичури коса падат по бледата й кожа и веднага след това биват придърпани нагоре. Той прочиства гърлото си, за да й каже колко… колко силно се е привързал към нея.
Тогава усеща миризмата.
— Уффф… — изкривява той лице в гримаса и сяда. — Нощно гърне ли има под леглото?
Шугър незабавно спира да се реши, привежда се надолу и измъква порцелановия съд.
— Разбира се — отвръща тя и го навежда настрани, — но е празно.
Уилям изсумтява, удивен, че тя е в състояние да издържа толкова дълго, като мъж, без да подозира, че през нощта тя се е измъкнала от леглото, изпълнила е поредица водни процедури и е изляла мръсната вода. Сега обаче, зает с това, което дразни сетивата му в момента — носа по-точно — Уилям се заема да издири източника на лошата миризма. Смъква се бос от леглото и тръгва натам, накъдето го води чувствителният му нос, към другия край на спалнята. С известно смущение установява, че тежката миризма се носи от подметките на собствените му обувки, които е изритал в ъгъла предната нощ.
— Трябва да съм стъпил в кучешко лайно, когато идвах насам — мръщи се той, неестествено притеснен от дразнещия екскремент, който обаче не може да почисти. — Няма достатъчно лампи по улиците, да му се не види.
Той обува чорапите си, оглежда се за панталоните и се готви да изнесе опозорените си обувки вън от безукорно чистия будоар на Шугър.
— Мръсно място е градът — потвърждава Шугър, увивайки тялото си в млечнобял пеньоар. — Мръсотията е навсякъде — по земята, във водата, във въздуха. Забелязала съм, че докато измина дори толкова кратък път като до „Камината“ — докато изминавах, искам да кажа — по кожата ми се полепва мръсотия.
Уилям, който закопчава ризата си, оглежда доволно свежото й лице, ясните очи и белия пеньоар.
— Е, на мен ми се виждаш дори много чиста.
— Правя всичко по силите си — усмихва се тя и скръства ръцете си в млечнобели ръкави пред гърдите. — Но си мисля, че малко от твоя „Омекотител на вода за вана“ ще ми се отрази добре. А произвеждате ли нещо за пречистване на водата за пиене? Нали не искаш да умра от холера?
„Право в десетката“, казва си Шугър, като го вижда как потръпвай ужасено.
— Мисля си… — продължава тя с мек, замечтан глас. — Този градски живот не ти ли омръзва понякога, Уилям? Не копнееш ли понякога да живееш на някое по-приятно, по-чисто място? — тя замълчава, готова да подаде необходимата реплика — „в Нотинг Хил или Бейзуотър например“, но се възпира, за да види дали той сам няма да каже необходимото.
— Всъщност аз живея в Нотинг Хил — признава той.
Шугър допуска на лицето й да се отрази само бледа следа от тържеството, което я обзема, задето успя да спечели доверието му.
— О, колко хубаво! — възкликва тя. — Идеалното място за живеене, съгласен ли си? Близо до оживлението, и все пак далеч по-цивилизовано.
— Прилично е, така ми се струва… — казва той, докато си закопчава яките. — Някои хора биха казали, че не е от най-модерните квартали.
— Съвсем не мисля така! В Нотинг Хил има много елегантни места — всеки го знае! Ето например улиците между Уестборн Гроув и Пембридж Скуеър — доколкото знам, хората дават мило и драго, за да живеят там.
— Но аз живея точно там!
