Шугър отмята назад глава и се засмива — от дългата й, бяла шия се изтръгва нисък, гукащ смях. Този смях говори за нейната увереност, че на Уилям може да се разчита да избере най-доброто във всяко отношение.
— Трябваше да отгатна — казва тя.
— Ти и без това отгатваш всичко — отвръща той примирено.
Тя се вглежда в очите му, заслушва се в тона му, убеждава се, че той не е сърдит, а по-скоро впечатлен.
— Женска интуиция — смигва тя. — Долавям тези неща по някакъв начин. — Ръцете й се плъзват по гърдите и надолу, към корема. — Дълбоко в себе си.
После, преценила, че вече трябва да го остави да си върви, тя скача от леглото и отива към писалището, откъдето е прибрала всички свои писания. Отгоре лежи само писмото на Уилям до търговците на юта.
— А сега най-добре да подготвим писмото.
Напълно облечен, само без обувки, Уилям отива до писалището. Шугър се изправя скромно до рамото му и го наблюдава, докато той препрочита писмото, преценява, че отговаря на изискванията му, сгъва го и го пъхва в плика, който тя му подава, надписва адреса, а после, отзад, и собствения си адрес, без да се старае да го скрие от погледа й. Едва тогава тя притваря доволно очи. Това, което доскоро добиваше скришом, сега й се предлага, стига да го пожелае. Остава само да забие зъби в плода.
„Милост! — простена той още веднъж.“
Уилям си е отишъл, а Шугър седи пред писалището и най-сетне приключва главата, която толкова я изтормози.
„Стиснах здраво дръжката на камата, но разбрах, че няма да събера сили — сила на волята може би, но и сила на мускулите, защото да заколиш един мъж не е лесна работа — не ми стигаше сила да забия ножа в плътта на този човек и да извърша с него всичко най-ужасно, което може да ми хрумне. Бях вършила това толкова много пъти преди; но тази вечер нямаше да се справя.
Но все пак той трябваше да умре — не можех да го освободя, след като вече го бях пленила веднъж.
Какво можех да сторя, драги читателю?
Хвърлих ножа и вместо него взех мека памучна кърпа. Безпомощният ми любовник бе престанал да се мята и да се дърпа. По лицето му се изписа облекчение. Дори когато наклоних шишето с неприятно миришещата течност и напоих с нея плата, той не изгуби надежда, мислеше си вероятно, че искам да избърша потното му чело.
Сдържайки собствения си дъх, сякаш по симпатия, притиснах отровната кърпа към устата и носа му и ги запуших плътно.
— Приятни сънища, приятелю.“
Хенри Ракъм, непривикнал към емоционален екстаз, е толкова щастлив, че би искал да умре в този момент. Той е в дома на госпожа Фокс, седи на стола, на който сигурно е седял покойният й съпруг, и яде кейк.
— Извини ме за момент, Хенри — бе последното, което каза тя, преди да лиши приемната от прелестното си присъствие. В мислите му тя е все още тук, пред него, оранжевата й рокля озарява стаята, а нежността й стопля всичко наоколо. Сякаш дори атмосферата в помещението не иска да се раздели с нея.
— Още чай, господин Ракъм?
Хенри трепва и посипва скута си с трохи. Напълно е забравил за присъствието на Сара, прислужницата на госпожа Фокс. За него тя е престанала да съществува. Само че ето я, все още тук, едва забележима сред увитите в хартия купчини от всевъзможни вещи, държи в ръце подноса, препълнен с всичко необходимо за чая, с едва прикрита присмехулна усмивка. По изражението й Хенри съди, че сигурно прилича на захласнат идиот.
— Достатъчно, благодаря — отвръща той.
Но изведнъж щастието му се изпарява — или поне се отдалечава от него, така че той може да го подложи на преценка. Какво е това щастие всъщност? Най-обикновено увлечение по представителка на нежния пол, нищо повече. А увлеченията могат да бъдат и плашещи.
Разбира се, той не е католик; нищо не му пречи да бъде едновременно свещеник и съпруг. От своя страна госпожа Фокс е вдовица — тоест, свободна. Но дори да предположим, че се случи невероятното, и тя пожелае да вземе за съпруг един скучен и тромав мъж като него, според Хенри продължава да съществува пречка от религиозно естество.
Това увлечение… тази страст… тази любов, ето, осмелява се да я нарече така пред Всевишния… Тази любов има такава власт, че може да отнема от живота му много часове и дори дни, които иначе би могъл да посвети на Божиите дела. Божиите дела не отнемат много време; любовта към една жена го пропилява. Възможно е да последваш примера на Иисус в много отношения само в рамките на една сутрин, и пак ще ти остане време за още добри дела; но да се опитваш да отгатнеш и изпълниш желанията — дори въображаемите желания — на любимата може да заеме цялото ти съзнателно съществувание, и въпреки всичко да не постигнеш целта си.
Хенри знае това много добре! Прекалено често времето, изминало между една и друга среща с госпожа Фокс, му се е струвало като сън, като антракт. Достатъчно е само тя да му се усмихне, и той съсредоточава мислите си върху тази усмивка, без да обръща внимание на каквото и да било друго. Дните си минават, животът си върви, но най-добрата част от него е посветена на спомена за тази усмивка. Как е възможно това?
