Агнес съзнава, че изпада в плачливо настроение, и стисва здраво перваза на прозореца, за да възпре сълзите. Но сълзите за маргаритките и за зелената трева се отронват една по една, търкалят се по бузите й, и колкото по-силно примигва тя, толкова по-обилни стават.
21917 дни. В нейния случай по-малко, нали е жива от доста време насам. Колко ли дни й остават? Забравила е малкото аритметика, която е учила някога; изключено е да реши тази задача. Само едно е ясно — дните на живота й са преброени, по най-жесток и груб начин.
А тя знае, че невинаги е било така. По времето на Мойсей жените са имали удивително дълъг живот, поне в сравнение със сегашната продължителност на живота им в Англия. Дори и днес, в Ориента, в най-отдалечените краища на империята, могат да се срещнат мъдри мъже (а сигурно и жени), които са открили загадката на дълголетието и на предпазването от болести, и надживяват цели поколения. Намеци за тези загадки се срещат в спиритическите брошури, които Агнес крие в кошничката с нещата за бродиране; там има и рисунки, на които са представени съвсем истински чудеса — свети отшелници, които се вдигат от гроба, в който са лежали погребани в продължение на шест месеца, странни чернокожи господа, които танцуват сред пламъци и така нататък. Няма съмнение, че съществуват и други книги — древни съкровищници на тайно познание — в които се обясняват подробно всички начини. Всяко познание, до което се е добрал човекът, е издадено някъде — но дали пътуващата библиотека на Мууди ще го допусне до погледа на една любопитна жена, това е друг въпрос.
О, но какъв смисъл има да мисли за всичко това! Тя е прокълната, за нея вече е много късно, Бог й е обърнал гръб, градината е съсипана, главата я боли, цветовете на всичките й рокли са зле подбрани, надменната госпожа Джерълд не е отговорила на писмото й, в четката й за коса постоянно има заплетени цели валма косми, и всеки път, когато се осмели да пристъпи прага на къщата, небето притъмнява застрашително. Задавена от сълзи, Агнес плъзва прозореца нагоре и излага лице на свежия ветрец.
Долу прислужничката Джейни се появява на една врата, точно под прозореца на Агнес, за да напълни една кофа пръст и да я занесе в мазето, където отглеждат гъби. Агнес вижда как плътта по гърба на момичето обтяга копчетата на простата й черна рокля, как опъва презрамките на бялата й престилка. Внезапно я обзема прилив на състрадание към това нещастно, бедно същество, което работи за нея. Две сълзи капват тежко от очите й, право надолу към Джейни, но ветрецът ги отвява, преди да достигнат прибиращото се вече момиче.
Едва когато госпожа Ракъм се отдръпва от прозореца и се опитва да стъпи по-здраво на краката си, тя установява, че вече е почнала да кърви.
Съпругът на госпожа Ракъм ще бъде уведомен за по-нататъшното й поведение, но през краткото време, преди прислугата да забележи какво се е случило, Уилям си седи, нищо неподозиращ, в кабинета. От часове не се е сещал за Агнес.
Всъщност той мисли именно за болести, но не за болестите на жена си. Едно безпокойство е пуснало корен в мислите му и се разраства застрашително — неизкоренимият бурен на тревогата. Невинната шега на Шугър за холерата му напомни части от черната статистика всеки ден болестите, дължащи се на липсата на хигиена в централен Лондон, отнемат живота на определен брой човешки същества — и немалко от тях са проститутки. Наистина, Шугър изглежда здрава и свежа като роза, но самата тя си признава, че не й е лесно да се поддържа в това състояние — заобиколена от мръсотия, влага и гниене. Кой може да знае какви зарази влачат останалите проститутки в онази къща? Кой знае какви страхотии са полепнали по стените в дома на госпожа Кастауей и всеки момент могат да проникнат и в стаята на Шугър? Тя заслужава нещо по-добро — а същото важи и за него самия, разбира се. Налага ли се всеки път, когато иска да види любимата жена, да гази из кал и тор? Повече от ясно е какво трябва да предприеме — колко просто е решението на проблема! В крайна сметка, разполага с предостатъчно средства! Та нали само през последните два месеца, ако се съди по счетоводните книги, продажбите на лавандулова вода са донесли…
Неуверено почукване прекъсва изчисленията му.
— Влез! — вика Уилям.
Вратата се отваря и на прага застава Лети, явно разтревожена.
— О, господин Ракъм, сър, съжалявам, но о, господин Ракъм… — тя върти очи, гледа ту към Уилям, ту назад към стълбите, по които е дошла дотук; тялото й се гърчи раболепно.
— Е? — пита по-настоятелно Уилям. — Какво има, Лети?
— Ами госпожа Ракъм, сър… — продължава тя пискливо. — Пратихме вече за доктор Кърлоу, сър, ама… Рекох си, че ще искате да видите и вие… веднага затворихме вратата… нищо не сме пипали…
— О, за Бога! — изпъшква Уилям, притеснен, но и раздразнен от тези недомлъвки. — Хайде да видим тази злополука.
И той тръгва забързано надолу по стълбите, след Лети, закопчавайки пътем жилетката си.
