Хенри отпива от чая си, обзет от неловкост под погледа на Сара. Струва му се, че тя го зяпа прекалено неприкрито; няма надежда да успее да изтупа незабелязано трохите от скута си. Какво му е на това момиче? Може би, когато става дума за прислуга, покаялите се паднали жени не могат никога да се научат да се държат така дискретно като тези, които никога не са стигали до падение. По челото на Хенри избива пот, но той се надява, че това може да се обясни с парата, която се издига над чашата с чай. Това момиче — закриляно от Дружеството за спасение — какво всъщност я отличава толкова от уличниците, с които той разговаря в Сейнт Джайлс? Нали под невзрачното облекло се крие същата гола плът, живо, дишащо тяло с греховна предистория?
Тя не е красива, тази Сара — поне според него не е. За него тя представлява предизвикателно напомняне за възможното падение на една жена — но иначе не го вълнува. Облечената в ръкавица ръка на госпожа Фокс, озовала се за миг в неговата, му действа много по-прелъстително от всичко, което може да събуди в съзнанието му една върната в правия път уличница. И все пак, тя е почти връстница на госпожа Фокс, има подобна фигура, подобен ръст… Как е възможно едната да извиква у него такова вълнение, а другата — такова безразличие? Какво е Божията мъдрост, която се крие тук?
Прислужницата излиза, така че Хенри може да се погрижи за панталона си. Какво ли биха казали по този въпрос великите философи на християнството? Жената, напомнят те, цъфти и умира като цвете. Красотата й повяхва само за едно-две десетилетия, след още едно-две десетилетия си отиват и тези, които са й се възхищавали, а скоро след това И самата жена се превръща отново в прах. Затова пък всемогъщият Бог е вечен, Негово дело е всяка красота, Той я е създал през онази първа седмица на Сътворението.
И въпреки това, колко трудно е да обичаш Бог със страстта, която може да събуди една жена! Възможно ли е това наистина да е част от Божия промисъл? Нима само съсухрени женомразци като Маклийш са достойни за свещенически сан? И какво стана с госпожа Фокс?… Тя спомена, че излиза само за миг, видението в оранжева рокля вече избледня, топлите отзвуци от гласа й заглъхнаха в настаналото мълчание.
Хенри, седнал в стола на Бърти Фокс, се усмихва тъжно. Какво да стори? Желанието да направи добро впечатление на госпожа Фокс е единственото, което може да му даде смелост да приеме свещенически сан; от друга страна, ако успее да спечели любовта на Емелин, дали ще го е грижа за нещо друго на този свят? Бил е нещастен през целия си живот, до мига, в който я срещна — ще съумее ли да устои на зова на сирените, на животинското задоволство, ако тя стане негова? Колко срамно е, че винаги досега е приемал даровете на провидението с натежало сърце, а сега възможността да пие чая в дневната на една красива вдовица го изпълва с такова ликуване, че едва се удържа да не заподскача на стола си! Бог да пази от щастие човека, заел се да промени света!
Но какъв е този звук? От горния етаж, през коридорите и стълбите в малката къща на госпожа Фокс, долита приглушена… възможно ли е да е… кашлица? Да; ужасна, неудържима кашлица, същата, каквато е чувал да се носи от тъмните мазета в бедняшките квартали… Нима това е същият глас, който събуди любовта му?
В продължение на още няколко минути Хенри чака и слуша, вцепенен от тревога. После госпожа Фокс се връща в дневната, с малко зачервени страни, но иначе изглежда спокойна и в добро настроение.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш, Хенри — казва тя с глас, сладък и успокояващ като сироп за кашлица.
Възмутена и разстроена, Агнес отпуска в скута си последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“. От току-що прочетената статия е научила, че една англичанка живее средно 21 917 дни. Защо, защо наистина трябва да се пишат такива неприятни неща по вестниците? Не могат ли да си намерят някакво по-добро занимание? Накъде отива светът?
Тя става, оставя вестника да падне на пода, и отива до прозореца. След като проверява дали первазът е чист (първите летящи насекоми вече са се излюпили и човек трябва да бъде предпазлив), се подпира на него, залепя горещото си, запотено чело в студеното стъкло и се взира надолу, към градината. Старата топола е осеяна с пъпки, но по нея е плъзнала и зеленикава плесен; моравата е подстригана, на някои места косата и греблото са минали толкова ниско, че дори се провижда кафявата пръст. Това, което Шиърс прави с градината, натъжава Агнес. Разбира се, преди той да се появи, тя се срамуваше до смърт от външния вид на градината, но сега, когато неконтролираният растеж е овладян, й липсват пъстрите цветчета под дърветата, тъмнозелените стъбла на тревата, избуяла между плочите, особено защото засега нищо не се е появило на тяхно място. Шиърс казва, че изчаква тревата да израсте наново, „както трябва“.
