Седнала в своята дневна, госпожа Фокс върши нещо доста невъзпитано пред очите на госта си. Сгъва листове хартия от голямата купчина на масата пред себе си, пъха ги в пликове, облизва намазания с лепило край, и всичко това, без да спира да разговаря. Когато Хенри Ракъм бе изправен за първи път пред тази сцена, бе толкова шокиран, колкото и ако тя бе взела огледало и бе почнала да чисти зъбите си; междувременно обаче е привикнал. Денонощието просто не е достатъчно, за да може тя да изпълни всички свои задачи, затова някои трябва да се вършат едновременно.
— Мога ли да помогна? — предлага Хенри.
— Моля — отвръща тя и му връчва половината купчина.
— Какво е това?
— Стихове от Библията — отвръща тя. — За нощните приюти.
— О — той хвърля поглед върху листа, преди да го сгъне. Веднага разпознава трийсети псалом: „Помилуй ме, Господи, защото съм в утешение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми…“ и така нататък, чак до призива да дерзаем и да крепне сърцето ни. Почеркът на госпожа Фокс е изключително четлив, като се има предвид колко пъти й се е налагало да препише един и същи откъс.
Хенри сгъва, пъха в плика, ближе, притиска.
— Но могат ли нещастниците в онези приюти да четат? — пита той.
— Мизерията може да сполети всекиго — отвръща тя, и сгъва, не престава да сгъва. — Така или иначе, стиховете са предназначени за надзирателите и медицинските сестри, които посещават приютите — да ги четат на глас. Разхождат се напред-назад между леглата, наредени в дълги редици, и рецитират всичко, което според тях може да даде някаква утеха на тези, които не могат да спят.
— Благородно занимание.
— Вие също можете да го вършите, Хенри, стига да пожелаете. Мен не ме допускат там — твърдят, че не можели да гарантират сигурността ми. Като че ли тя не е в Божиите ръце.
Настава мълчание, нарушавано само от тихо шумолене, докато те продължават да сгъват и да ближат. Това обикновено, простичко занимание предизвиква у Хенри почти нетърпимо чувство на щастие; той би; прекарал с радост следващите петдесет години така — седнал в дневната на госпожа Фокс, да й помага с кореспонденцията. За нещастие нощните приюти във Великобритания не са чак толкова много и скоро всички пликове са пълни. Госпожа Фокс примижава и облизва устни, показвайки отвращението си от неприятния вкус, който лепилото е оставило по розовия й език — и по неговия също.
— Това може да се поправи с какао — уверява го тя.
Лети води господаря си по коридори, по които той е минавал не повече от пет-шест пъти, откакто се е нанесъл в къщата, която носи неговото име; това са коридори, по които се щурат напред-назад прислужниците. Сега Лети и Уилям Ракъм стоят пред вратата на кухнята. Тя му обяснява с жестове, че ако не вдигат шум и влязат вътре крадешком, ще могат да видят нещо извънредно странно.
Уилям, крайно изкушен да зареже всички тези глупости и да блъсне вратата, устоява на порива си и изпълнява инструкциите на Лети. Вратата се отваря безшумно, като завеса на сцена и разкрива не само ярко осветеното помещение с висок таван, където се приготвя храната, но и две жени, заети да вършат нещо, което ни най-малко не би го учудило, стига една от жените да не беше собствената му съпруга.
Защото, коленичили рамо до рамо на каменния под, гърбом към него, вирнали задници във въздуха, Агнес и кухненската помощничка Джейни пълзят на четири крака, накисват четките в голямо ведро със сапунена вода, и разговарят, докато работят.
Агнес търка с недотам заучен ритъм, за разлика от Джейни, но също толкова ожесточено — жилите на мъничките й ръце изпъкват от напрежение. Мокрите й поли лепнат по пода, уплътненият й с турнюр задник се полюлява напред–назад, обутите в меки пантофки крака драскат в опит да намерят опора.
— Ами, госпожо — казва Джейни, — все гледам да мия еднакво дълго съдовете, ама нали човек не очаква купичките за измиване на пръстите да са чак толкова мръсни, а?
— Не, не, разбира се — отвръща задъхано Агнес, без да спира да търка.
— Ами и аз така — подхваща отново момичето. — И аз така. И тогаз готвачката като се разфуча, като ми се развика, и все да размахва купичките под носа ми, и аз сега няма да кажа, че по дъното е нямало мазнина, ама честно, госпожо, нали шото бяха купички, и готвачката сама знае, те винаги са съсем чисти…
— Да, да — казва съчувствено господарката. — Горкото момиче.
— Пък това… това тук е кръв — отбелязва Джейни и сочи едно старо петно на дъската за пране, пред която са се озовали двете с госпожа Ракъм. — Кой знае кога се е разляла, ама ето, все търкам, и не излиза.
Госпожа Ракъм се извива да погледне, рамото й докосва рамото на Джейни.
— Нека опитам аз — казва тя, останала съвсем без дъх.
В този момент Уилям решава да се намеси. Той влиза с широки крачки в кухнята, стъпките му отекват остро по мокрия под, и се упътва право към Агнес, която се обръща, както си е на четири крака, с лице към него. Джейни не се обръща, клечи като вкаменена, прилича на куче, заловено да върши нещо, с което си е заслужило боя.
