— Здравей, Уилям — казва спокойно Агнес и примижава, защото й пречи кичурът коса, паднал на потното й чело. — Да не би доктор Кърлоу да е дошъл вече?
Но отговорът на Уилям не се отличава с очаквания от нея безсилен гняв. Вместо това той се навежда, пъхва една ръка под коленете и друга под гърба й, и я вдига, изсумтявайки от усилие. Тя се отпуска смутено на гърдите му, а той заявява на висок глас:
— Не съм поръчвал на никого да вика доктор Кърлоу. Ще му позволя да ти даде само приспивателно и ще го помоля да си върви. Идва тук прекалено често, и прекалено дълго време вече според мен — и доколкото виждам, това не ти се отразява добре.
С тези думи той я понася вън от кухнята, през многото врати и коридори, нагоре по стълбите.
— Уведомете ме, когато доктор Кърлоу пристигне — нарежда той на огорчената Клара, която изниква от сенките и ситни зад него по стълбите. — Кажете му — само приспивателно, нищо повече! Ще бъда в кабинета си.
И Уилям се насочва натам, след като е помогнал на жена си да си легне.
— Знаете ли, Хенри — казва замислено госпожа Фокс, докато застрашително килнатата купчина пликове помежду им, — радвам се, че Бог ме е благословил да нямам деца.
Хенри едва не се задавя с какаото.
— Така ли? Защо?
Госпожа Фокс се обляга на стола си, и един блед лъч слънчева светлина, проникнал през пердетата, озарява лицето й. По слепоочията й има синкави венички, които Хенри не е забелязал досега, на шията й има червено петно — точно на Адамовата ябълка (ако жените имат Адамови ябълки, в което Хенри не е съвсем уверен).
— Понякога си казвам, че у мен има строго определено количество… — тя притваря очи в търсене на точната дума — определено количество сокове, които бих могла да дам на света. Ако имах деца, предполагам, че бих дала почти всичко на тях, докато сега… — тя обхваща с жест задръстената от благотворителна дейност къща о около себе си, филантропския хаос, който наблюдава примирено, но и със задоволство.
— Значи ли това — пита плахо Хенри, — че според вас всички жени-християнки не бива да стават майки?
— О, никога не съм казвала „не бива“ — отвръща тя. — И все пак, ако можеше да стане така, представяте ли си каква огромна сила би се отприщила в служба на Бога?
— А какво ще кажете за Божието слово — „Плодете се и се множете“?
Тя се усмихва и хвърля поглед през прозореца, присвила очи срещу трептящата следобедна светлина. Вероятно това се дължи на облаците, но ако човек прибегне към въображението си, може да си представи безчислена армия, която шества отвън, безбройни орди, засенчващи слънцето, милиони тела, наредени едно до друго като спици на колело.
— Струва ми се, че множенето е предостатъчно, не мислите ли? — въздъхва госпожа Фокс. — Справили сме се чудесно със заселването на света, не е ли така — изпълнили сме го с уплашени и гладни човешки същества. Сега въпросът е какво да правим с всички тях…
— Но все пак — чудото на новия живот…
— О, Хенри, ако само можехте да видите… — тя се кани да заговори за преживяното по време на работата си в Дружеството за спасение, но се отказва; дори на нея й се струва прекалено да описва над чашите с какао болни от едра шарка деца, натъпкани в гардеробите на проститутките и мъртви бебета, гниещи в Темза.
— Наистина, Хенри — продължава тя. — Няма нищо чак толкова изключително в раждането на едно дете. От друга страна, проявите на истинско милосърдие… Може би трябва да се опитате да си представите всяко добро дело като яйце, а нас, жените, като кокошки. Когато са оплодени, яйцата не вършат никаква друга работа, освен да създават още пилета, а колко полезно може да бъде едно неоплодено яйце! А колко много яйца може да снесе дори само една кокошка!
Хенри се изчервява до уши, поаленялата плът се откроява привлекателно под златистата му коса.
— Шегувате се, нали?
— Съвсем не — усмихва се тя. — Не сте ли чували как ме описват вашите приятели Бодли и Ашуел? Сериозна до смърт — внезапно тя се отпуска назад на стола, главата й клюмва уморено.
Хенри я наблюдава, смутен и очарован, как диша тежко, а гърдите й се надигат над корсета — малки издутини, очертани под меката тъкан.
— Г-госпожо Фокс? — заеква той. — Добре ли сте?
Когато доктор Кърлоу се появява в кабинета на Уилям Ракъм, той е приет учтиво, но без излишно страхопочитание. Това потвърждава за него промените, които вече е отбелязал в домакинството на Ракъмови (които се отнасят и до мястото, което той заема в него) по време на последните си визити. Сложен е край на разговорите в удобните кресла, никой вече не му предлага пури, никой не му засвидетелства уважение. Днес доктор Кърлоу има чувството, че е повикан по-скоро в качеството си на разносвач на лекарства, вместо да бъде поканен като виден учен по въпросите за слабостите на духа.
— Тя сигурно вече спи — казва той.
— Чудесно — отвръща Ракъм. — Надявам се да ме извините, че не бих искал да обсъждаме подробности около последния рецидив на болестта на жена ми. Ако изобщо става дума за рецидив.
— Както желаете.
