— Слушай сега, идва най-интересното — ръмжи прошареният мъж и продължава с проповедта си. Той има какво да каже по всевъзможни въпроси, макар Хенри да знае, че са важни не подробностите, а принципите. По-голямата част от речите на събеседника му може да бъде открита в различни книги и памфлети, но решението на проблемите, което с изглеждало толкова очевидно на Хенри, когато е седял пред бюрото си, осветен от настолната лампа, тук далеч не изглежда лесноосъществимо. Хенри, приел добродетелта за свой висш идеал, установява с потрес, че за този нещастник добродетелта е напълно безполезна, докато порокът е не само привлекателен, но представлява и начин за оцеляване. Очевидно всеки, който има намерение да спасява душите на тези хора, няма да постигне нищо, ако първо не разбере това, и Хенри е благодарен, че отрано е получил този урок.
— Пак ще си поговорим, сър — обещава той, когато човекът вече е изчерпал всички възможни теми. — Задължен съм ви за всичко, което ми разказахте. Благодаря — той докосва с пръст периферията на шапката си и си тръгва, оставяйки зад себе си объркания източник на сведения.
По-нататък по Чърч Лейн Хенри забелязва четири малки момчета, скупчени заговорнически край страничния вход на някаква кръчма. Окуражен от първоначалния си успех, той подвиква:
— Хей, момчета! Какво правите там? — но реакцията им го разочарова — те се разбягват незабавно като плъхове.
Малко след това вижда как някаква жена завива по същата улица. Тя очевидно идва насам от по-приличните квартали — почтена жена, доколкото Хенри може да прецени, облечена в светлокафява рокля. Тя пристъпва предпазливо по калдъръма, свела очи, и заобикаля старателно кучешките лайна — но когато вижда Хенри, придърпва полите си високо — той никога не е виждал толкова високо вдигнати поли. Виждат се не само носовете на обувките й, а целите обувки с копчетата, до горния ръб, и част от дантелите, които покриват прасеца. Тя му се усмихва, сякаш иска да каже: „Какво да правя, като се налага да вървя по тази мръсна улица?“
Първата мисъл на Хенри е да я подмине колкото е възможно по-бързо, но после си казва, че ако смята някога да приеме съдбата си, не бива да загърбва такива възможности. Той си поема дъх, изправя рамене и пристъпва към нея.
Едва отворил уста за поздрав, Ракъм бива обсипан с порой от целувки.
— Хей! — смее се той, докато влажните устни на Шугър се стрелкат възторжено от ушите към бузите, очите и шията му. — С какво съм заслужил такова посрещане?
— Знаеш много добре — отвръща тя, притиснала здраво ръце към гърба му, сякаш иска да отпечата следите им през пластовете дрехи. — Ти промени всичко.
Уилям се измъква от палтото и го окачва на масивната закачалка от ковано желязо, която бе доставена вчера.
— Това ли имаш предвид? — пита той закачливо, побутвайки солидната мебел, за да й припомни колко нестабилна беше предишната закачалка.
— Знаеш какво имам предвид! — казва тя и отстъпва заднешком към спалнята. Облечена е в зелената си рокля, същата, която носеше, когато се запознаха — плесента е почистена старателно с увит на клечки памук, натопен в „Универсалния разтворител на Ракъм“. — Никога няма да забравя деня, който прекарахме на твоята ферма.
— Нито пък аз — отбелязва той, тръгвайки след нея. — Човек трудно може да забрави твоя полковник Лийк.
Шугър трепва смутено.
— О, Уилям, съжалявам; надявах се да се държи по-добре — той ми беше обещал — тя сяда на крайчеца на леглото, сключила ръце в скута си, свела скромно глава, така че буйните къдрици на бретона почти покриват очите й.
Уилям се разполага до нея и поставя голямата си ръка върху нейните.
— О, той с нищо не се различава от немалкото отчаяни пияници, с които си имам вземане-даване по време на работа. Светът е пълен с противни стари мошеници.
— Когато бях малко момиче, го приемах почти като свой дядо — казва тя натъжено. Дали това е подходящият момент да се опита да предизвика съчувствие? Тя хвърля изкосо поглед към него, за да прецени дали стрелата й се е отклонила много от целта, но по неговото лице е изписано съчувствие, ръката му стиска по-здраво нейната, и по това тя съди, че е успяла да трогне сърцето му.
— Детството ти трябва да е било същински ад — казва той.
Тя кимва, и без да й се налага да се преструва, от очите й рукват истински сълзи. Ами ако Уилям е от мъжете, които не могат да понасят женски плач? Откъде й хрумна сега това? Но нещо като че ли се е повредило в гърдите й — там, където се вземат подобни решения — клапата на самоконтрола й е поддала, и тя е понесена от поток неподправени чувства.
— За Сейнт Джайлс се разказват ужасни неща — продължава Уилям.
— Беше още по-зле — отвръща тя, — преди да го разполовят с Ню Оксфорд Стрийт.
По неизвестни причини последните думи й се струват ужасно смешни, и тя избухва в толкова силен смях, че от носа й потичат сополи. Какво й става наистина? Той ще се отврати от нея… но не, ето че й подава собствената си носна кърпа — квадрат от бяла коприна, украсен с монограм, истинска джебчийска мечта — за да се избърше.
