— Ти… имаш ли сестри? — пита той смутено. — Или братя?
Тя поклаща глава, заровила лице в меката коприна, и се опитва да си възвърне присъствие на духа.
— Сама съм — отвръща тя и се моли сълзите й да не са отмили напълно трудно забележимата кафява боя, с която подчертава бледо-червеникавите си ресници. — А ти?
— Аз ли?
— Имаш ли сестри?
— Нямам сестри — отвръща той с видимо съжаление. — Баща ми се е оженил късно, и скоро след това отново останал без жена.
— Как така останал без жена?
— Тя го опозорила и той я прогонил.
Шугър отново се владее напълно и устоява на изкушението да продължи да разпитва — преценила е, че ще се добере до отговорите на много повече въпроси, ако не е прекалено настоятелна.
— Колко тъжно — отвръща тя. — Ами жена ти, Агнес — голямо ли е нейното семейство?
— О, не — казва Уилям, — тя има дори по-малко роднини от мен. Истинският й баща починал, когато била малка, а майка й — точно когато Агнес завършила училище. Вторият й баща е лорд, пътува много, й междувременно се е оженил за някаква дама, която изобщо не познавам. А иначе Агнес е щяла да има три или четири сестри, но те всички са умирали още при раждането си. Самата тя едва е оцеляла.
— Може би затова е болнава?
Болка се изписва в погледа на Уилям — той чува отново гласа на Агнес, обезумяла от омраза, която крещи: „Повдига ми се от теб!“.
Шугър започва да гали ръката му, плъзва пръсти нагоре под ръкава, потърква със загрубялата си кожа китките му с движение, за което знае, че му действа възбуждащо — ако нещо изобщо може да го възбуди.
— Всъщност имам един брат — отбелязва той сухо.
— Брат? Наистина ли? — отвръща тя с тон, който подсказва, че Уилям трябва да е извънредно умен и изобретателен, за да е успял да се обзаведе с такъв роднина. — Що за човек е той?
Уилям се отпуска по гръб на леглото, вперил поглед в тавана.
— Що за човек ли? — повтаря той, когато Шугър отпуска глава на гърдите му. — Интересен въпрос…
— Здрасти — подвиква проститутката — дружелюбно, но без особена настоятелност. Би се постарала да му достави удоволствие, но не би преживяла тежко и отказа му. — Трябва ли ви мило момиче — и евтино?
Тя е хубава, и видимо в доста по-добро здраве от луничавото момиче, което преди седмици му се бе предложило срещу един шилинг по същите тези улици. Но за голямо облекчение на Хенри въздействието на тази отракана малка изкусителка не е по-силно от това на по-опърпаната й посестрима — към тях той изпитва единствено съжаление. Желанията, терзаещи плътта му, когато върви редом с госпожа Фокс, сега са много далеч от мислите му; той иска само да й вдъхне доверие, за да научи от това нещастно създание също толкова, колкото научи и от онзи сивокос мъж.
— Искам само да си поговорим — уверява я той. — Аз съм джентълмен.
— Толкоз по-добре, сър — оживява се жената. — Не ща да си имам вземане-даване с хора, дето не са джентълмени. Ама да си поговорим у дома. Елате с мен, сър, наблизо е — говори простовато, но не с акцента на коренна лондончанка — може да е някоя опозорена прислужница, дошла да си търси късмета в големия град, или изобщо да е станала по някакъв начин жертва на условностите в провинцията.
— Не, стой тук — настоява той. — Искам точно това, което казах — да си поговорим.
Тя смръщва подозрително чело — докато го вземаше за възможен съучастник в греха, не я измъчваха съмнения.
— Не ме бива много в приказките, сър — казва тя и хвърля плахо поглед през рамо. — Пък и бързам.
— Не, не — настоява Хенри, досетил се каква е причината за нейните колебания. — Ще ти платя за изгубеното време. Ще ти дам толкова, колкото вземаш обикновено.
Тя накланя озадачено глава встрани, като дете, на което са обещали нещо, но то е достатъчно голямо, за да съзнава, че обещанието звучи неубедително.
— Един шилинг, моля — казва тя неуверено. Хенри бръква незабавно в джоба на жилетката си, вади не един, а два шилинга, и й ги подава.
— Да вървим тогаз, сър — казва тя и стисва монетите в малката си ръка. — Ще ви заведа на едно място, дето можем да си говорим колкото ни душа иска.
— Не, не — Хенри е категоричен. — Тук, на улицата, си е много добре.
Тя се разсмива хрипкаво, без да прикрива отворената си уста. (Госпожа Фокс е права — падналата жена се разпознава лесно).
— Много добре, сър. Какво искате да чуете?
Той си поема дълбоко дъх, съзнавайки, че тя го има за глупак, моли се да не потвърди с държанието си предположенията й. Тя е сключила ръце зад гърба си, несъмнено за да изтъкне прелестите на тялото си. Има голям бюст и тънък кръст — прилича много на момичетата от рекламите на боя за обувки, или дори на парфюмите, които произвежда брат му. Но за него тя си остава нещастница, която рискува да погуби душата си. Сърцето му се блъска силно в гърдите, но това е единствено от страх да не би тя да се присмее на вярата и искреността му, да не би да си тръгне, обзета от презрение, и да го остави да пелтечи подир нея. Като изключим сърцебиенето, той не осъзнава останалите части на тялото си — сега то не е нищо повече от дим, от пиедестал за душата му.
— Ти си… проститутка — уточнява той.
