— Да, сър — тя стисва по-здраво ръце и застава по-изправена, като ученичка на изпит.
— Кога загуби добродетелта си?
— Когато бях на шестнайсет, сър — бях с мъжа си.
— С мъжа си ли? — отвръща той, трогнат от нейното непознаване на моралните принципи. — Тогава значи не си я загубила!
Тя поклаща глава и отново се усмихва.
— Тогаз не бяхме женени, сър. Живеехме в позор, дето викат.
Да не би да му се присмива? Хенри стисва зъби, решен да докаже, че и той знае едно-друго за проститутките.
— Значи после си го напуснала — предполага той. — А може би той те е прогонил?
— Е, всъщност бях прогонена, сър. След като той умря.
— А какво те кара да водиш такъв живот? На лоши съветници ли попадна? Обществото ли затвори вратите си пред теб? Или… от… плътски желания?
— От плътски желания, сър — потвърждава тя. — Желание да ям. Като мине цял ден, без да съм турила нещичко в уста, и ми се приисква, сър. Да ям, така де — тя свива рамене, нацупва се и облизва устни. — Слаба жена съм аз, така си е.
Хенри чувства, че се изчервява. Тази жена не е никак глупава — нищо чудно да е и по-умна от него. Има ли бъдеще за свещеник, чийто ум е по-муден от умовете на енориашите му? (Госпожа Фокс настоява, че е не по-малко проницателен от който и да било друг, и че щял да стане чудесен викарий, но тя е прекалено мила…). Според него, ако човек със съвсем обикновен разум като неговия желае да бъде пастир на цяла енория, той би трябвало да бъде благословен поне с изключителна душевна чистота, с божествена простота на…
— Привършихте ли с мен, сър?
— Ъъъ… не! — той трепва и се вглежда в очите на проститутката — сега забелязва, че на цвят те са същите като очите на госпожа Фокс — а и формата им е почти същата. Той се прокашля и пита: — Би ли се отказала от този живот, ако ти предложат работа?
— Че това си е работа, сър — ухилва се тя. — Тежка работа.
— Еее, да — съгласява се той, но веднага се отмята: — Не… но… — и млъква, смръщил озадачено чело. Сега си спомня какво бе казал навремето онзи стар циник Маклийш за безполезността да спориш с бедняците. „Последното нещо, от което имат нужда“, бе заявил Маклийш, „е допълнително образование. И без това са в състояние да надхитрят някой философ, и изпълняват същински циркови номера с помощта на логиката. Прекалено отракани са даже!“. Но госпожа Фокс го обори, каза… Какво каза тя тогава?
Проститутката отново накланя глава и се доближава до него, като че ли се опитва да разбере какво се крие зад замечтания блясък на отнесения му поглед. Тя размахва шеговито ръка пред очите му, сякаш му маха от някой далечен бряг.
— Особняк си, а? — казва тя. — От тез, невинните. Харесваш ми.
Хенри усеща, че бузите му пламват от нов прилив на кръв, значително по-силен от предишния. Кръвта пулсира по цялото му лице, чак до ушите — кой знае колко глупаво изглежда.
— Аз… познавам един човек — заеква той, — който ръководи голяма компания, цял концерн, който се разраства с всеки изминал ден. Аз… аз… мога да уредя — (нали Уилям бе казал, че има нужда от още работници, при това бързо?) — сигурен съм, че мога да ти уредя някаква работа.
За негов ужас усмивката изчезва от лицето й и за първи път, откакто разговарят, тя го поглежда така, сякаш го презира. Изведнъж той установява, че се бои от нея; бои се така, както се бои всеки мъж — да не види как угасва искрицата одобрение в очите на жената пред него. Страхува се да я пусне да си върви. Копнее да може по някакъв начин да й обясни щастливата вест за Божията щедрост към хората в нужда, да й вдъхне убеждението, че вярата облекчава и най-тежкото положение. Това желание е толкова силно, че едва не го задушава, но той знае, че думите не са достатъчни за тази цел, особено пък неговото безсилно слово. Ако само можеше да предава Божието благоволение с ръцете си, да го влее в нея с едно докосване!
— Каква работа? — пита проститутката. — Във фабрика ли?
— Ами… да, предполагам, че да.
— Сър — заявява тя възмутено. — Работила съм във фабрика и знам, че за да спечеля два шилинга като ей тези тук — тя показва монетите, които й даде той, — трябва да работя много часове, да се претрепвам в онази смрад, да се излагам на опасност, да нямам минутка да си почина, и кажи-речи да не спя.
— Но нали ще се спасиш от вечното проклятие! — избухва Хенри, обзет от отчаяние. Още в мига, когато произнася думата „проклятие“, той получава заслуженото си наказание — проститутката отклонява поглед от него и пъхва монетите някъде из диплите на роклята си, очевидно решила, че му е отделила вече предостатъчно време. Вперила поглед някъде в далечния край на улицата, тя отбелязва:
— Свещенически номера са тез, сър, знам ги аз — и го изглежда подозрително. — Свещеник сте, нали?
— Не, не, не съм — възразява той.
Тя подсмърква.
— Не ви вярвам.
— Наистина не съм — настоява той и си спомня за отричането на свети Петър, преди да пропее петелът.
— Е, значи такъв трябва да станете — казва тя меко, пресяга се и докосва леко възела на вратовръзката му, сякаш за да подчертае, че трябва да бъде заменен със свещеническа якичка.
