— Бог да те благослови! — възкликва той.
Възторженото му възклицание увисва за миг във въздуха. После проститутката се привежда напред, опира ръце на коленете си, започва да се киска и се киска кажи–речи цяла минута.
— Голям веселяк сте, сър — успява да произнесе тя хрипливо. — Ама вече трябва да вървя…
— Чакай! — вика той умолително, в главата му със закъснение нахлуват жизненоважни въпроси — ако не й ги зададе, никога няма да си прости. — Вярваш ли, че имаш душа?
— Душа ли? — повтаря тя невярващо. — Някакъв дух с криле вътре в тялото ми? Ами… — тя отваря уста да продължи, извила присмехулно устни, но като вижда жалното му изражение, преглъща хапливите думи и омекотява удара. — Ами… всичко, което имате вие, го имам и аз, в това съм сигурна. — Тя приглажда роклята си отпред, дланите й се плъзгат по очертанията на корема. — Хайде, трябва да вървя. Последен въпрос, моля!
Хенри залита сякаш от удар, установил с ужас, че отново е попаднал в плен на Злото. Само преди минути бе в Божиите ръце; а какво стана сега? Изгуби присъствие на духа и сякаш отново се мята в лепкавите прегръдки на съня. Хубавичката проститутка ще отговори само на още един въпрос; един последен въпрос — какъв да бъде той? И Хенри чува ужасен собствените си думи:
— Ти… космата ли си?
Тя присвива удивено очи.
— Космата ли, сър?
— Косми по тялото — той махва неопределено с ръка към корсажа и полата й. — Имаш ли косми по тялото?
— Косми ли, сър? — усмихва се тя лукаво. — Че разбира се — също като вас!
И внезапно сграбчва с една ръка фустите си и ги придърпва чак до гърдите, стискайки намачкания плат, а с другата ръка дърпа надолу дългите си гащи, разкривайки тъмния триъгълник на венериния хълм.
Някъде надолу по улицата избухва силен смях. В продължение на един безкраен миг Хенри се взира в нея, после стисва здраво очи и се обръща гърбом. Възпитанието му не позволява да обърне гръб на жена, преди да е приключил разговора с общоприетите фрази на учтивост, но той успява да преодолее себе си. С пламнало лице, той върви, препъвайки се, по улицата, сякаш отликите на нейния пол са се забили дълбоко в тялото му, като меч.
— Исках само да ми отговориш! — вика той пресипнало през рамо, долавяйки как все повече и повече гласове се надигат от подземията на Чърч Лейн и се присъединяват към смеха, без дори да разбират каква е причината.
— Божичко, сър! — подвиква тя след него. — Ми нали ви се полагаше
— Такъв е той — приключва Уилям, докато Шугър плъзга пръсти през гъстите косми по гърдите му. — Съвсем различен от мен. Но не е лош човек. Пък кой знае? Може би някой ден ще удиви всички ни и най-сетне ще вземе съдбата си в свои ръце.
Шугър спира за миг усилията си, насочени към нарастването на неговата мъжественост.
— Искаш да кажеш… да ти отнеме парфюмериите „Ракъм“?
— Не, не, те вече са мои завинаги, никой не може да ми ги отнеме — казва той, но мисълта явно го стряска, защото ерекцията му спада и се налага тя да му придаде нови сили. — Не, имах предвид, че Хенри може да се заеме с… откъде да знам, с нещо, което човек като него би желал да прави… — от устните му се изтръгва стон, когато Шугър се надига и го възсяда.
Отдавна е установила, че това е сигурен път към успеха. През всички тези години, от опита си с толкова много мъже, е стигнала до един извод — мъж с повехнал пенис е нещастен мъж, а нещастните мъже могат да бъдат опасни. Осигуриш ли им топъл подслон и те се оперват. Когато ерекцията им е несигурна, когато многото пиене си е казало думата, когато тъга или грижи притискат сърцето на мъжа, когато съмнения налягат душата му, когато се види гол в огледалото и реши, че изглежда грозно или смешно, когато хвърли поглед към мъжествеността си и бъде обзет от страх, че това е последният път, когато тя надига глава, във всички тези случаи единственият сигурен начин е да направиш всичко възможно, за да може пенисът му да стои изправен без чужда помощ само за миг — докато го поемеш на сигурно място в себе си. Оттам нататък природата встъпва в правата си.
Пролетта е дошла и всички познати на Агнес Ракъм наблюдават удивено завръщането й от света на мъртвите. Съвсем наскоро тя лежеше като труп зад спуснатите завеси в задушната си стая. А сега, облечена в светли цветове, оживява дома с нежния си ангелски глас, докато се подготвя за откриването на Сезона.
— Дръпни завесите, Лети — нарежда тя при влизането си във всяка стая.
И репетира по цял ден: стой изправена, не се обръщай рязко, усмихвай се очарователно; пристъпвай така, че краката ти да не се показват изпод полите. Да вървиш така, сякаш се движиш на колелца, е цяло изкуство, овладяно само от един крайно ограничен елит.
— Сложи книгата на главата ми, Сара — нарежда тя на камериерката си, — и се отдръпни!
