Тези спонтанни изблици, тази самозабрава, постепенно се превръщат в част от преживяванията на Шугър. По време на първия концерт, който посети заедно с Ракъмови, тя беше прекалено притеснена, за да може дори да отвори уста, въпреки че всички около нея крещяха; всъщност едва събра сили да аплодира. Но след като можа да присъства на повече музикални финали, тя привикна да изпада в такава самозабрава и това вече започва да й харесва. Предната вечер, когато последният удар на цимбалите в „Хугеноти“ отекна чак до тавана на „Ройъл Албърт Хол“, Шугър скочи от мястото си и се развика не по-зле от всички наоколо. Поглеждайки встрани, тя срещна поглед на едни възрастен господин с бакенбарди, явно също дълбоко развълнуван. В този единствен миг те узнаха един за друг всичко, което им бе необходимо; това беше миг на възможно най-голяма интимност, макар че най-вероятно никога повече нямаше да се срещнат.
„Браво!“ крещеше възрастният господин, и тя продължи да вика заедно с него, избягвайки да погледне отново в същата посока, за да не види угасването на тази искрица на споделен възторг.
Разбира се, тя не забравя, че е заобиколена от хора, които, ако узнаят истинското й положение, биха се отдръпнали от нея незабавно, от страх да не се омърсят. За тях тя е отрепка, случайно озовала се в средите им. Няма значение, че повечето от тези почтени дами приличат много повече на проститутки, отколкото самата Шугър; няма значение, че сред тълпата е пълно с прекалено ярко и безвкусно облечени дами, които миришат на тежък парфюм и крият някоя и друга синина под пудрата — въпреки това именно тя, неизменно скромна и ухаеща на свежест, е скрито оскърбление за присъстващите — сякаш е купчина изпражнения в човешка форма. Те й се усмихват, всички тези дами; извиняват се, когато докоснат полите й — но само защото не знаят коя е тя всъщност. О, какво блаженство е да бъде сред много хора, когато никой от тях не я познава!
— Не е ли божествено? — възкликва възторжено една сбръчкана матрона, седнала до Шугър в „Ройъл Албърт Хол“. Очите й са зачервени от дима на пурата, която пуши съпругът й, сивеещата й коса е преплетена с няколко не съвсем подходящи руси плитки. — И е дошъл тук чак от Италия!
Дамата има предвид синьор Верди, който е на сцената там, долу — жизнерадостен старец с дяволит поглед, който в момента насочва диригентската палка към хора на „Ройъл Албърт Хол“, подканвайки публиката да аплодира усилията им да изпълнят наскоро написания от него реквием.
— Да, божествено — отвръща Шугър. Тази дума се отронва с усилие от устните й, но не я дразни. Синьор Верди я е развълнувал — и то не само със звуците на своя
Затова и Шугър казва „Да, божествено“, обръщайки се към сбръчканата си съседка със злополучната прическа, а тя я възнаграждава с усмивка. Едва когато аплодисментите най-сетне стихват и по-възрастните сред публиката стават, за да си вървят, тя се сеща за Ракъмови. Дали са все още в залата? От тях няма и следа. Може би е пропуснала някакъв особено значителен момент, някоя пантомима между Уилям и Агнес, от която би могла да научи много неща — ако само я бе видяла. А може би Агнес е направила нещо непростимо на публично място?
След малко Шугър решава, че няма нищо лошо да се поразсееш под въздействието на прекрасна музика. В края на краищата, не може да следи Ракъмови всяка секунда; някои неща неминуемо ще й убягнат. Пък й не може да се каже, че не се старае — ако не слуша музика (или ако музиката е слаба), не би изпуснала от поглед Ракъмови, дори на сцената изпълнителите да размахват яростно мечове, или метални човечета да изпълняват различни номера, танцувайки на невидими конци.
