А какво е научила тя, взирайки се в Ракъмови, докато те наблюдаваха всички тези представления? Не кой знае колко. Малко вероятно е Уилям да скочи от мекото си кресло в „Сейнт Джеймс Хол“ и да сподели най-скритите си страхове с публиката, крещейки колкото му глас държи. От своя страна Агнес, независимо от твърденията на Уилям, че е способна на възмутителни прояви, не изпада в амок дори в сградите с най-страховита готическа атмосфера. Независимо от това Шугър продължава да вярва, че ако споделя публичните появи на семейство Ракъм — ако вижда това, което виждат те, ако чува това, което чуват и те — рано или късно ще сподели и личния им живот. Пък и тя никога не знае кога нещо, което Уилям е видял или чул по време на някой концерт или някое представление, ще проблесне в съзнанието му, докато споделя леглото й. Например „Прометей в Албион“ на господин Уолтър Фаркуър — накрая Уилям беше напълно буден, нещо, което рядко му се случва, и викаше „браво“… Ако може да намери отнякъде поемата, на която се основава пиесата, и после да спомене колко я харесва… тогава Уилям ще има възможността да й разкаже пиесата, а тя пък ще му прочете поемата — каква възможност за приятен интимен разговор!
На друга премиера тя забелязва, че на излизане от театъра Агнес върви много близо до Уилям. И като че ли се опира на ръката му? Сигурно е уморена или й е зле; не може да бъде проява на чувства. „Отведи я у дома и я сложи да си легне, за Бога, Уилям“, мисли Шугър, „а после ела при мен“. Но в момента, когато семейство Ракъм излизат от залата, те биват заобиколени от куп усмихнати непознати, и Шугър прекарва нощта сама.
Но определено най-приятното и полезно следене, което я кара да се чувства така, сякаш наистина е близка позната на Ракъмови, е по време на градинските увеселения. Тази година времето е необичайно меко. Дори след залез-слънце не става много студено, а безбройните пъстри фенери създават и нощем илюзията за топлина, както и мангалите на уличните продавачи, мекият блясък откъм прозорците на кръчмите, и тълпите от пищно облечени дами, които могат да бъдат видени навсякъде. (Е, не съвсем навсякъде, разбира се. Чърч Лейн в Сейнт Джайлс вероятно е все така тъмна и воняща. Но кому ли е потрябвало да ходи там!).
На Голямото Градинско Увеселение в Мъзуел Хил, срещу половин крона Шугър получава правото да влезе в осветените от луната градини на новопостроения Александра Палас, секунди след като Уилям и Агнес са минали през същите врати. (Само простолюдието идва тук през деня). Така че, стига да не попада точно под светлината на окачените по дърветата фенери, тя може да върви почти непосредствено след Ракъмови, без да рискува да бъде разпозната.
Шугър следи Уилям и Агнес от няколко седмици. Познава отпуснатата линия на раменете на Уилям и начина, по който поклаща задника си, когато върви, така добре, както познава… например собствената си длан. Знае точно колко полюлява ханша си Агнес (почти незабележимо), и начина, по който турнюрът й подскача, когато ходи (много бързо). Агнес Ракъм е жената, която най-трудно може да бъде сбъркана с проститутка, сред каквато и да било тълпа от минувачи. Всеки сантиметър от миниатюрното й тяло излъчва почтеност и недосегаемост. И колко е красива! Кожата й не е загрубяла и обсипана с лунички като кожата на Шугър, а гладка като току-що разопакован сапун. Цветът на косата й е такъв, за какъвто копнее всяка жена, кичурите й са нежни като копринени конци за бродиране. Фигурата й е съвършена — невъзможно е Шугър да върви след нея и да не се чувства като чудовище. Като си помисли само за плоските си гърди и ги сравни с красивия бюст на Агнес; за собствените си неестествено големи лапи, почти подобни на мъжки, и ги сравни с нежните ръчички на Агнес; за походката си — крачи почти като мъж, но и като проститутка, а Агнес се плъзга грациозно напред. О, да можеше да има глас като нейния — не нисък и пресипнал, а мелодичен и напевен! Възможно ли е жена с такъв глас да бъде досадно бреме за някого — а при това Уилям я описва точно така!
Откакто следи постоянно семейство Ракъм, Шугър започна да разчита признаците на дисхармонията, която цари между двамата. Телата им, дори напълно облечени, избягват взаимното докосване като анатема. Понякога, когато все пак се налага да вървят подръка, Уилям е видимо изнервен и поглежда към жена си така, сякаш се опасява, че тя всеки момент може да се разпадне и тогава всички погледи ще се насочат към него с упрек, задето е замърсил обществено място. От своя страна Агнес продължава да се плъзга равномерно, без никакво отношение към съпровождащия я Уилям, сякаш задвижвана от механизъм, който не може да промени зададената му скорост. Затова пък, ако нещо в далечината привлече вниманието й — например някоя дама, която тя държи да заговори — тогава Агнес все пак ускорява крачка и го дърпа със себе си — като трамвай, чиято кука за окачане на чувалите с поща се е закачила за ръкава на минаващ наблизо господин.
