На едно място в парка над множеството тенти виси голям син балон, който предизвиква оживление и бурни жестикулации сред тълпата. Агнес не забелязва нищо. Шугър вижда как Уилям казва нещо на жена си, подканва я да вдигне поглед към осветения от луната любопитен предмет. Агнес кимва, сякаш иска да каже: „Много интересно, скъпи“, но не благоволява да вдигне очи нагоре. Очевидно някакъв си син балон не е в състояние да я трогне.
Още по-забележителен обаче е случаят на конните състезания в Сандаун Парк — още една блестяща възможност за Шугър да бъде много близо до Ракъмови, при това посред бял ден.
От самия Сандаун Парк Шугър не вижда почти нищо; тъй като паркът е претъпкан със зрители. Сякаш тук се е стекло половината население на Лондон, представители на всички класи (освен най-бедните, признава Шугър… но като изключим тях, всички останали като че ли са тук). Няма квадратен сантиметър земя, останал неотъпкан от нахлуващите орди — мъж, жени, деца и кучета. Шугър вижда за миг и много отдалеч това, което поне теоретично привлича тук тези тълпи — конете и техните ездачи. Дръгливите стари кобили и късокраки товарни кончета теглят каруците с разхладителни напитки, без да имат представа, че някъде наблизо галопират вихрено техни събратя, представители на по-висша каста. От време на време се надигат възгласи и Шугър решава, че някое от надбягванията е започнало, или пък е спечелено от някого, но когато тълпата се разстъпи, се оказва че някой някъде е припаднал, че някъде са се сбили или колелото на каруца е минало през нечий крак.
Макар да не успява да види състезанията, Шугър има възможност да наблюдава Ракъмови до насита. Агнес, дребничка като жокей, стои настрани от блъсканицата, от страх да не я смажат. Горкият Уилям! Как безсилно кърши ръце! Колко отчаяно гледа към небесата, сякаш ги умолява да го научат с какво вълшебство може да разтопи сърцето на жена си! Мож би му се иска да я качи на рамото си като малко дете, за да мож тя да вижда състезанията… Вместо това се опитва да провре собственото си едро тяло по-напред, да освободи пространство, в което да се промуши Агнес. Дори да не види конете, би могла с негова помощ да види поне султана на Занзибар, а той знае, че това ще й бъде интересно!
— Дяволска блъсканица е тази година! — възкликва Уилям в опит да установи някаква близост, споделяйки собствените си мисли. Но тя отвръща лице от него, а в очите й проблясва ужас, задето той призовава демоничните сили, без дори да се замисли.
Така че Ракъмови си остават встрани от тълпата, а Шугър, вместо да наблюдава състезанията, наблюдава „па де дьо“ на една семейна двойка. Съпругата се стреми да не се отделя от своя защитник, но трепва при всяко негово докосване; съпругът, вдървен от галантно отегчение, губи надежда да намери в тази тълпа от груби, блъскащи се хора място за такова крехко същество. Те като че ли разполагат с неограничен диапазон от движения, с които изразяват недоловимото несъответствие между двамата.
След известно време Шугър забелязва, че в танца се е включил и нов изпълнител — един джебчия. Първоначално го взема за франт, прекалено елегантен, за да се осмели да изложи на риск костюма си в навалицата, но после забелязва как той се навърта край всички, останали настрани от тълпата, почти сладострастното движение, с което се плъзва много близо до някого и после се отдръпва, като опрашващо насекомо — или като най-нежния изнасилвач на света. Несъмнено денят е изключително плодотворен за него.
Шугър не би трябвало да се вълнува от въпроса дали гъвкавите движения на джебчията няма да го отведат близо до Уилям и Агнес; в края на краищата, нищо няма да им стане, дори да ги оберат, а пък реакциите им в такава ситуация биха осигурили на Шугър нови познания, които да добави в своята съкровищница. Тя се убеждава с един поглед, че меката розова кесийка на Агнес виси на гърба на роклята й, съгласно изискванията на последната мода — дар Божи за крадците. Така че госпожа Ракъм си го проси (както казват хората от занаята). Защо пък Шугър да не остане невъзмутимо на мястото си, наблюдавайки как работи един професионалист? Този човек се движи значително по-грациозно от балетистите в „Кристъл Палас“ миналата седмица…
И все пак, все пак… Докато Шугър наблюдава как професионалистът се промъква към жертвите си, угризенията на съвестта й стават почти непоносими, като че ли някой е притиснал тъп нож към гърлото й. Трябва да предупреди госпожа Ракъм! Как би могла да не го стори! Може ли да остане безучастна, като безмълвен съучастник на този паразит! Шугър прочиства гърлото си (кашлицата й се изгубва в шума на тълпата), и обмисля какво да извика на Агнес. Когато крещи, гласът й става още по-грозен. „Коя ли може да бъде тази проста жена, която крещи така пресипнало?“ — така ще си каже сигурно Агнес…
