Вече е късно; моментът е пропуснат. Джебчията се е плъзнал ловко край полите на госпожа Ракъм, спирайки само за миг. Шугър знае, че този миг му е бил достатъчен, за да разреже меката кесийка с нож, остър като хирургически скалпел, и да измъкне оттам това, което му е харесало. Той подминава Уилям — очевидно е събрал вече предостатъчно часовници.
Шугър чувства как й призлява от срам, докато наблюдава джебчията, който потъва с танцови движения в тълпата и се изгубва от поглед. Сега вече много хора се надигат на пръсти и въртят глави насам-натам — състезанието върви към своя край. Уилям прави последен неуспешен опит да проправи път за Агнес и да я изтика на предна линия; ръката му се колебае зад гърба й, той не смее да я побутне. Точно тогава забелязва, че чантичката й е провиснала като спукан балон. Той се привежда към нея и прошепва нещо в ухото й.
Агнес се обръща гърбом към тълпата зяпачи. Лицето й е бяло като мрамор. Тя отстъпва няколко крачки назад, по-далеч от шумотевицата, и спира на едно празно място, на десетина фута разстояние от Шугър, която остава незабелязана, скрита от воалетката и чадърчето си. Очите на Агнес са широко отворени, вперени в празното пространство, и плувнали в сълзи. Зад нея тълпата приветства възторжено победителя — каскети хвърчат във въздуха, размахват се и цилиндри.
Уилям отива бързо до Агнес и обвива успокоително раменете й с ръка.
— Хайде, кажи ми, какво е взел? — пита той, едновременно умолително и настоятелно, сякаш няма търпение да подмени загубеното, за да се приключи с трагедията.
— Снимката на майка ми — казва Агнес, потръпвайки от докосването му. — Останалото не е важно.
— Каква снимка? — пита удивено Уилям, като че ли Агнес току-що си е признала, че разнася със себе си препарирана зебра или желязна преса за сирене.
— Снимката на майка ми — повтаря Агнес, а по страните й проблясват сълзи. — В медальон. Винаги я нося със себе си.
Уилям отваря уста, за да подчертае колко глупаво е това, но размисля. След няколко секунди се осмелява да предложи:
— Бих могъл да се опитам да намеря фотографа. Ако е прибран човек, може и още да пази оригиналните плаки…
— О, недей да бъдеш такъв идиот, Уилям — казва Агнес и притваря подпухналите си клепачи. — Снимката е била направена много преди изобщо да се срещнем. Тогава ти изобщо не си съществувал.
Уилям отдръпва длани от раменете й, и поставя едната си ръка зад тила, взирайки се назад, към тълпите, докато се опитва да проследи унищожителната логика на Агнес. Състезанието е приключило и известен брой елегантно облечени зрители вече се отправят към чакащите файтони и екипажи. Още една възможност за публично представяне е отметната в календара на сезона, и докато се разотиват, елегантните дами хвърлят скрито поглед към полите си, да не би да са ги изцапали с калта на хиподрума.
— Да се прибираме у дома, скъпа — казва Уилям.
Агнес стои като вкаменена на това късче ничия земя и продължава да плаче.
— У дома ли? — повтаря тя, сякаш изобщо не може да си представи къде се намира това въображаемо място, за което говори съпругът й.
— Да — казва Уилям и повежда мъничката си женица към изхода, покрай навъртащата се наоколо жена с евтино чадърче. — Оттук.
И тъй, Ракъмови повикват файтон, Шугър наема друг. Толкова често всичко свършва така, че вече се е превърнало почти в ежедневие — семейство Ракъм си тръгва от едно или друго светско събитие, и се упътва към „дома“, а в сенките зад тях Шугър се отправя забързано към собственото си жилище на Прайъри Клоуз, залагайки на надеждата, че тъкмо тази вечер Уилям ще реши да се отбие при нея. Не може вечно да върви на двайсет стъпки зад него или да кръстосва край градината на къщата му; понякога трябва да бъде и там, където се очаква да бъде, готова да го посрещне.
Досега инстинктивните й пориви кога да се занимава със следене и кога да се насочи незабавно към Прайъри Клоуз не са се оказали безпогрешни. През изминалите три седмици Уилям дойде при нея само два пъти. Единия път я изненада — тя току-що беше влязла и миришеше на цигарен дим от същия театър, който бе посетил и той. (След миг колебание тя реши, че честността е най-добрата политика, и успя да го накара да се чуди по силата на какво съвпадение и двамата са гледали една и съща пиеса. Това се превърна в повод за много приятен разговор, а после, в леглото, Уилям бе доста по-страстен от обичайното за него). Втория път, когато Шугър се прибра, завари на пода в приемната ръкописна бележка:
(Дни наред тя обмисляше това наивно стихче, подлагаше го на подробен литературен анализ, опитваше се да разбере истинските чувства, подтикнали автора да го напише).
