Прислужницата превежда Хенри през голите коридори и спартански обзаведената дневна в къщата на лекаря — дом, който, за разлика от къщата на брат му Уилям, е лишен от каквато и да било следа от женско присъствие. Никъде не се забелязва отстъпка от абсолютната практичност, докато той не стига до френските прозорци, които водят към градината — там на природата й е било позволено да изпъстри голата земя, макар и в определени граници. През безукорно чистото стъкло Хенри вижда осветена от слънчевите лъчи квадратна морава, оградена от вечнозелени храсти, а в средата й — най-важният за него човек на света след Иисус Христос.
Тя се е отпуснала на плетен люлеещ се стол — облечена така, като че ли очаква гости, със стегнат, закопчан догоре корсаж, високи боти, а не ниски пантофки, със сложна прическа — всъщност е обърнала по-голямо внимание на външния си вид от обикновено. В скута й лежи отворена книга, която тя чете съсредоточено. По-красива е от когато и да било.
— Госпожо Фокс?
— Хенри! — възкликва тя радостно и пуска книгата да падне на тревата до стола й. — Колко хубаво е, че ви виждам! Бях почти полудяла от скука.
Хенри тръгва към нея. Не може да разбере как доктор Кърлоу е в състояние така уверено да произнася смъртната присъда на жена, която е самото въплъщение на живота. Но те не са всезнаещи, тези лекари! Нима не може да има някаква грешка! Но госпожа Фокс, забелязала объркването, изписано по лицето му, решава да не го държи в неведение.
— Зле съм, Хенри — казва тя усмихнато. — Затова и този път наистина си седя на едно място. Тази сутрин дори полегнах за малко — и това е наистина максималното, което съм в състояние да приема. Седнете, Хенри, тревата е съвсем суха.
Хенри се подчинява, макар да установява, че тя е сбъркала в преценката си и панталоните му веднага се намокрят.
— Да видим — продължава тя с много странен тон — смесица от небрежна жизнерадост и горчива умора. — Какви други новини имам за вас? Може би вече знаете, че съм… как да се изразя… деликатно изключена от редиците на Дружеството за спасение. Останалите членки стигнаха до заключение, че силите ми вече не достигат, за да изпълнявам задълженията си. Разбирате ли, един ден отидох пеш от Ливърпул Стрийт до един публичен дом, и ходенето ме изтощи дотолкова, че се наложи да седна на стъпалата пред входната врата, за да си почина, докато останалите влязоха вътре. Постарах се да бъда полезна, като отправих сериозни упреци към портиера, но сестрите очевидно бяха на мнение, че не съм изпълнила това, което се е очаквало от мен. Затова и миналия вторник получих писмо, в което те ме съветват да ограничавам занапред усилията си до кореспонденция с парламентаристи. Всички членки на дружеството ми пожелават бързо оздравяване с най-прочувствени фрази. А междувременно явно са решили да умра от скука.
Смутен от лекотата, с която тази ужасна дума излиза от устните й, Хенри едва намира сили да разпитва за повече подробности.
— Баща ви — казва той плахо, — обсъждал ли е с вас… какво точно би могло да бъде… ъъъ… това, от което… сте болна?
— О, Хенри, как увъртате, както винаги! — упреква го тя с приятелски тон. — Болна съм от туберкулоза. Или поне това е диагнозата, която ми бе съобщена, и аз нямам причини да се съмнявам в нея — в очите й пламва огънят на вдъхновението — същият, който е забелязвал в погледа й, когато спорят по въпросите на вярата, когато се прибират след църква. — Но не съм съгласна с всеобщото убеждение, което споделя и баща ми, че съм обречена да умра — това няма да стане, поне не сега. Имам в себе си… как да го опиша? — нещо като календар на дните, които са ми отредени, поставен там от Бог, и на всеки лист от този календар са записани задачите, които трябва да изпълня, служейки Нему. Не знам точно колко страници има в календара, нито пък искам да знам, но съм убедена, че той не е такава тъничка тетрадка, каквато всички си представят. Значи съм болна от туберкулоза, така ли? Добре, нека да е туберкулоза. Но аз ще се преборя с нея.
— О, какъв несломим дух! — възкликва Хенри, внезапно се отпуска на колене пред нея и взема ръката й в своята.
— Глупости — отвръща тя, но не отблъсва ръката му, а сплита студените си пръсти с неговите и ги стисва леко. — Господ има още работа за мен, това е всичко.
В продължение на една минута двамата остават мълчаливи. Стиснатите им ръце са проводник на недвусмислени, макар и неизказани чувства между двамата; това, което невинният порив е съединил, приличието не може да разедини. Слънчевата светлина се лее над градината, една голяма пеперуда прелита над високия жив плет около градината и започва да пърха над храстите в търсене на цвете. Госпожа Фокс измъква пръстите си от ръката на Хенри с мил жест, който е достатъчен да го убеди, че това не е израз на желание да го отблъсне. После отпуска ръка на гърдите си.
— Кажете ми, Хенри — казва тя и си поема дълбоко дъх. — Какво ново има във вашия живот?
