— В моя живот? — той примигва, замаян от зашеметяващата наслада да докосва плътта й. — Аз… ъъъ… — но после той си припомня какво трябва да каже и си възвръща дар слово. — Всъщност мога да кажа с радост, че има доста нови неща. Провеждах — той се изчервява и свежда поглед към тревата между коленете му, — провеждах проучвания сред бедните и окаяните, с оглед на подготовката ми да стана най-сетне, той се изчервява още по-силно, после се усмихва. — Е, вие знаете какъв.
— Значи сте прочели онази книга на Мейхю, която ви дадох?
— Да, но направих и нещо повече. Аз… през последните седмици започнах освен това и да разговарям с бедняците, из улиците, където живеят.
— О, Хенри, наистина ли? — очевидно е, че тя не би се гордяла повече с него, ако й бе разказал, че се е запознал с кралицата и я е спасил от убийци. — Кажете ми, кажете ми, какво се случи?
И така, коленичил пред нея, той й разказва всичко — или почти всичко. Пълни описания на съответните квартали и на разговорите си с безделници, улични хлапета, както и с проститутката (пропуска само единственото си отклонение към похотта). Емелин го слуша внимателно, с грейнало лице, тялото й е напрегнато, защото явно се чувства неудобно, върти се в стола, като че ли костите й се трият в плетената седалка. Докато говори, той неволно забелязва колко е отслабнала. Ключиците й ли са тези кости, изпъкнали под плата на роклята? И какво значение имат всички негови амбиции, ако това наистина са ключиците й? В представите си за бъдещето, когато се виждаше като свещеник, госпожа Фокс бе винаги до него, напътствате го, подканяше го да споделя неуспехите и скърбите си. Амбицията му е силна единствено когато е облечена в бронята на нейната подкрепа; лишена от нея, тя си остава една крехка и ранима мечта. Госпожа Фокс не бива да умира!
Със свръхестествена проницателност тя подбира точно този миг, за да протегне ръка към него, да стисне неговата и да каже:
— Дано даде Бог в бъдеще двамата, рамо до рамо, да изнесем тази битка!
Хенри вдига поглед и среща очите й; само преди минути й казваше, че падналите жени нямат власт над него; че в тяхното жалко положение, сред мизерията, той вижда само и единствено душите им. Всичко това е така, но внезапно Хенри съзнава, докато ръката му тръпне в нейната, че тази почтена и възвишена жена, повалена от жестокия удар на болестта, все още пали в него сатанински желания.
— Дано даде Бог да стане така, госпожо Фокс — прошепва той пресипнало.
— Чърч Лейн, задния вход на рая, благодаря ви ’ного!
Докарал елегантно облечената дама в тази отблъскваща част на Стария град, файтонджията изсумтява презрително; не по-малко надменният му кон оставя купчина димяща тор на калдъръма във финален жест на презрение. Потискайки изкушението да постави файтонджията на мястото му, Шугър плаща мълчаливо, после се отправя, пристъпвайки внимателно, придърпала нагоре поли, към дома на госпожа Лийк. Какво мръсно блато е тази улица! Конските фъшкии са най-малката неприятност. Така ли вонеше тук и преди? А може би просто тя живее от доста дълго време на място, където се долавят единствено уханията на рози и на парфюмерийните продукти „Ракъм“?
Шугър чука на вратата на госпожа Лийк, и чува приглушения глас на полковника, който подвиква „Влез!“. Тя влиза, както толкова много пъти преди, когато беше съвсем младо момиче. Миризмата не се променя към по-добро, а и гледката на противния стар инвалид и струпаните мръсни и непотребни вещи в приемната не е по-окуражаваща от отблъскващия уличен пейзаж.
— Охо, държанката! — грачи злорадо старецът, без да я удостои с друг поздрав. — Още ли се мислиш за голяма късметлийка, а?
Шугър си поема дълбоко дъх, сваля ръкавиците си и ги натъпква в чантичката си. Вече искрено съжалява, че вчера, когато случайно се сблъска с Каролайн на Ню Оксфорд Стрийт, обеща да я посети, водена от желанието да се отърве от дълъг разговор на улицата. Какво странно съвпадение — Каролайн се изпречва на пътя й вече втори път през тази година, в град, в който живеят няколко милиона души, и то тъкмо в момента, когато Шугър бързаше към гара „Юстън“, за да посрещне влака от Бирмингам! Сега, като се замисли, й се струва, че би било по-разумно да пожертва няколко минути за разговор с Каролайн на улицата, защото Уилям така или иначе не беше в онзи проклет влак; а ето че сега съществува опасност той да се върне днес сутринта, да тръгне право към нея, да почука на вратата й, а тя няма да бъде там, за да му отвори, защото си губи времето в този гаден публичен дом, вмирисан на старческа пикня!
— Свободна ли е Каролайн, полковник Лийк? — пита тя невъзмутимо.
Доволен, че може да се възползва от правото си да укрие сведения, старецът се обляга назад в инвалидната количка, най-горният пласт на шаловете се свлича от устата му. Шугър разбира, че той се кани да избълва нещо от гнусния си каталог на нещастията.
