— Ах, Шугър, с коя друга работа може да получаваш всичко необходимо в тоя живот, хем почти без усилия, че и достатъчно почивка и време за сън?
„И красиви дрехи, и бижута“, допълва на себе си Шугър. „И книги с кожени подвързии, и гравюри в сребърни рамки, и файтони, които спират при теб, само да махнеш с ръкавица, и посещения на операта, и вана «Жар» и лично мое жилище“. Тя поглежда Каролайн и се запитва: „Какво търся аз тук? Защо ми се усмихваш? Защо се радваш на посещението ми?“.
— Трябва да тръгвам — казва тя на глас. — Имаш ли нужда от пари?
Всъщност не, тя не казва това — не я пита има ли нужда от пари.
— О! Колко жалко!
„Да, жалко е. Жалко, жалко, жалко. Искаш ли пари? Хайде, попитай я! Имаш ли нужда от пари?“
— Аз… аз… оставих стаята си страшно разхвърляна. Тръгнах направо насам, нали разбираш.
„Попитай я, страхливке. Имаш ли нужда от пари? Пет прости думички.
В чантичката си носиш повече, отколкото Кади би спечелила за един месец. Кажи й го де… страхливка… мръсница… курва!“
Но Каролайн се усмихва и прегръща приятелката си, и Шугър си тръгва, без да й е дала каквото и да било — освен една целувка.
По обратния път към Прайъри Клоуз (ще ти дам един шилинг допълнително, ако побързаш) Шугър се измъчва от собствената си порочност. Подметките на обувките й вонят; тя копнее да ги избърше в сочната зелена трева на парка, в който оставя всяка седмица мръсните чаршафи. Всеки път, когато отиде там, установява, че предишният пакет е изчезнал — може би бедняците ги вземат? Ако пък ги намери пазачът на парка, чаршафите несъмнено пак ще бъдат раздадени на бедняци — нали? Божичко, при толкова добротворци, които са плъзнали из Лондон, не е възможно някой от тях да не се занимава с тези неща — нали? „Страхливка. Мръсница“.
Когато Шугър беше бедна, винаги си представяше как ще помага на нещастните си посестрими, ако някога забогатее — или поне на тези, които познава лично. Отдадена на мечти в стаята си в дома на госпожа Кастауей, подпряла лакти върху страниците на романа си, тя си представяше как посещава приятелките си и им носи топли одеяла за зимата или баници с месо. Колко лесно би било да стори нещо такова без неприятния привкус на благотворителността! Няма да поднася демонстративно подаръците си, както го правят превзетите дами, които раздават блага на по-нискостоящите, ще им ги дава весело, с наслада, както улично хлапе дели с приятелите си придобитото по съмнителен път.
Но сега, когато има начин да осъществи тези свои фантазии, неприятният привкус на благотворителността е също толкова осезаем, колкото и вонята, надигаща се от изпоцапаните й обувки.
Озовала се отново на сигурно място, в собствения си апартамент, Шугър се подготвя да посрещне Уилям. Но после, когато следобедът напредва, а той все не се появява, тя започва да се шляе безцелно из стаите, влиза и в кабинета и, подтикната от угризения на съвестта, изважда романа си от скривалището му. Поема си дълбоко дъх и поставя раздърпаната, тежка купчина хартия върху писалището. После сяда пред нея.
Светлината пада под такъв ъгъл, че в момента стъклата на френските прозорци са заприличали почти на огледано. Сред зеленината на градината отвън тя вижда собственото си лице, над едно почти безплътно тяло, което трепти като дим над земята. Тъмните листа на розовите храсти хвърлят странни шарки върху това лице; косата й, която всъщност е напълно неподвижна, в отражението трепти и се развява под всеки пристъп на вятъра вън; призрачни азалии трептят върху гърдите й.
„Възходът и падението на Шугър“. Така гласи заглавието на нейния роман, болезнено познато като стар белег.
Тя си припомня разходката по лавандуловите поля в Мичъм. Как я зяпаха простите наемни работници на Ракъм, когато минаваше край тях! В техните очи тя беше дама, която е решила да види как поминават работещите по полята селяци. По нищо не личеше, че я припознават за своя — отношението им към нея бе смесица от котешка неприязън и кучешко раболепие. Всеки един от тези работници, които се отдръпваха плахо, за да не докоснат широките поли на роклята й, бе убеден, че тя няма представа какво е да трепериш, сгушен под прекалено тънко за сезона одеяло, краката ти да са изпохапали до кръв от бълхи, или пък косата ти да гъмжи от въшки.
„Но аз познавам всичко това!“ възразява на себе си Шугър. Наистина, страниците, които лежат пред нея върху инкрустираното със слонова кост писалище, бяха създадени в бедност, и в тях се разказва за бедността. Нима детството й не премина под знака на безнадеждността, също като детството на всеки от работниците, които сега се трудеха за парфюмериите „Ракъм“? Разбира се, сега съдбата й е по-добра от тяхната, но това нищо не означава; те също биха могли да подобрят своята, стига да са достатъчно съобразителни… И все пак, като си припомни само с каква безпомощна завист се взираха в елегантната дама, която се разхождаше заедно с техния работодател!
