„Наблюдавах елегантните дами, които излизаха от операта“. (Така бе писала Шугър преди три години, още шестнайсетгодишно дете, затворена в стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, в сивите утринни часове, след като клиентите си бяха тръгнали и всички обитатели на дома спяха). „Какво въплъщение на лъжата са те! Всичко в тях е фалшиво — и превзетите възторзи от музиката; и поздравите, които си разменят; гласовете и акцентите им. Колко суетно се преструват, че изобщо не са жени, а някаква друга, по-висша форма на Божието творение! Балните им рокли са скроени така, та погледнато отстрани, да изглежда, че не стъпват по земята с крака от плът и кръв, а се реят във въздуха. О, не — казват сякаш те. — Аз нямам два крака, нямам и нищо между тях. Плъзгам се по въздуха. Нямам и гърди, а само една елегантна извивка, която придава съвършена линия на корсажа ми. Ако ви трябва нещо толкова грубо като женски гърди, гледайте провисналите като виме гърди на дойките. Ако пък ви трябват крака и нещо между тях, потърсете проститутка. Ние сме Съвършени Същества, Извисени Духове, и се занимаваме само с най-изисканите и благородни неща в този живот. И по-точно, осигуряваме робски труд на нещастните шивачки, тормозим прислужниците си, презираме тези, които почистват нощните гърнета от непорочните ни лайна, и се отдаваме на безброй глупави, безсмислени, ненужни занимания, които нямат…“
Така свършва страницата, а Шугър няма сили да я прелисти и да продължи да чете. Вместо това затваря ръкописа и опира лакът на него, подпряла брадичка в дланта си. В паметта й е още съвсем пресен споменът за вечерта, когато присъства на изпълнението на „Реквием“-а, дирижиран от синьор Верди. Несъмнено в публиката имаше дами, за които това беше просто повод да демонстрират новите си тоалети, а после и да поклюкарстват, но имаше и други, които излизаха от залата в състояние, близко до транс, забравили собственото си физическо присъствие. Шугър знае това — нали видя лицата им! Израженията им бяха възторжени, като че ли все още слушаха музиката; когато трябваше да тръгнат, вървяха унесени, сякаш под звуците на адажиото, което още отекваше в главите им. Шугър срещна погледа на една от тези дами и двете размениха усмивки — такива искрени, сърдечни усмивки! — всяка бе видяла своята любов към музиката, отразена в очите на другата.
Преди години, не, дори преди месеци, ако някой й бе дал иконоборческия чук в ръката, тя би разрушила с радост всяка опера на света; би изгорила къщите на всички тези изискани дами и би ги пратила право в лапите на мизерията. Но сега започва да се задава въпроси… тези просмукани от омраза представи как разглезените дами се съсухрят и тънат в мръсотия по фабрики и работилници, заедно с по-простите си посестрими — за какво правосъдие може да става дума тук? Защо пък не бъдат изгорени фабриките, защо работилниците не бъдат изравнени със земята — а не оперите и елегантните домове? Защо да се принизяват хората, които вече живеят на по-високо ниво, вместо тези от низините да се издигнат до тяхното? Каква превземка има в това да можеш да забравиш тялото си, интересите на плътта, както би могло да се случи с една дама, която е в състояние да обърне повече внимание на мислите и чувствата си? Трябва ли да обвиняваме жена като Агнес, задето не е в състояние да си представи, че съществува такова нещо като дървена дръжка с навит парцал на края й, която служи за почистване на нежелана сперма от… катеричката й?
(Другата дума й звучи толкова отблъскващо, че не може да я произнесе дори наум).
