Още веднъж Шугър отваря скъпоценния си ръкопис. Отваря го наслуки, с последна надежда, че може все пак да попадне на нещо, с което да има основание да се гордее.
„Сега ще ти кажа какво смятам да направя — казах аз на мъжа, който се бъхтеше безсилно, завързан за леглото. — Смятам да се позанимая с тази твоя мъжественост, с която толкова се гордееш. Когато членът ти се вдигне и втвърди, ще взема тази тънка тел и ще я завържа най-долу, около ствола. Защото смятам да ти направя един малък подарък!“
Тя изпъшква и захлопва папката. Никой никога не би пожелал да чете подобно нещо — но никому няма и да се наложи да го прави.
Вълна от самосъжаление се надига в гърдите й, тя отпуска лице в дланите си и се оставя на сълзите. Следобедът вече преваля, Уилям не дойде, а в градината чуруликат малки сини птиченца, красиви, невинни същества, благодарение на които тя вижда отровната грозота на отвратителния си роман в цялото й безобразие… Господи, щом я налягат такива мисли, сигурно скоро ще й дойде мензисът. Започне ли да вижда чуруликащите синигерчета като предвестници на справедливо наказание, е време да приготвя превръзките…
Звънът откъм входната врата я стряска така, че тя неволно бутва с лакът ръкописа и страниците се разхвърчават из целия кабинет. Тя се хвърля отгоре им, започва да ги събира безразборно, пълзи напред-назад по пода. Едва успява да натъпче купчината листа обратно в гардероба и да го затвори с ритник, преди да чуе как Уилям отваря външната врата — той, разбира се, си има ключ.
— Уилям! — провиква се тя, обзета от искрено облекчение. — Аз съм! Искам да кажа, тук съм!
Още по първата прегръдка, в антрето до закачалката, Шугър успява да прецени, че завърналият се Одисей няма настроение за креватни подвизи. Да, разбира се, приятно му е да я види и се наслаждава, че тя го посреща като завърнал се от война герой, но когато тя притиска тяло към неговото, у него се долавя едва забележимо отдръпване, дискретно избягване на всякакво съприкосновение между нейния
— Изглеждаш ужасно уморен! — отбелязва тя с такова преливащо съчувствие, каквото би могъл да предизвика човек с многобройни рани от копие — или поне сериозно одраскан от котка. — Спал ли си изобщо, откакто се видяхме за последен път?
— Почти никак — признава Уилям. — Улиците около хотела гъмжаха от пияници, които пееха по цяла нощ с пълно гърло. А пък снощи не мигнах от тревоги около Агнес.
Шугър се усмихва и накланя съчувствено глава, питайки се дали да се вкопчи в споменаването на госпожа Ракъм, което е много рядък случай. Но може би Уилям ще се подразни, ако го направи. Докато се колебае, тя го повежда към… коя стая? Засега дневната. Да, решено — Агнес и спалнята могат да почакат, докато поуспокои разбунения му дух.
— Заповядай — казва тя, настанява го на дивана и му поднася чаша бренди. — Ето нещо, което ще отмие вкуса на Бирмингам от устата ти.
Той се отпуска благодарно и разкопчава издутата от шкембето жилетка, отпуска и вратовръзката си. Докато тя не започна да го обсипва с такива нежни грижи, той не бе осъзнал колко много са му липсвали те, откакто се прибра вчера у дома. Безразличната услужливост на прислужниците, неразбирането и безразличието на разстроената му съпруга не бяха посрещането, на което се бе надявал, и го накараха да очаква нещо по-добро.
— Добре, че поне някой на този свят се радва да ме види — казва той, отмята глава и облизва брендито от устните си.
— Аз винаги се радвам да те видя, Уилям — казва тя и поставя длан на потното му чело. — Кажи ми, купи ли фабриката?
Той изпъшква и завърта отрицателно глава.
Седнала до него, Шугър внезапно получава съвсем навременно вдъхновение свише.
— Нека отгатна — тя започва да имитира грубия северняшки акцент на мошеника-манифактурист: — „’Сичко тук мож’ да се оправи с малко хоросан от един добър майстор, гос’ ин Ракъм!“. Така беше, нали?
Уилям се поколебава за миг, но после избухва в смях.
— Абсолютно точно — грубото й заяждане с бирмингамския акцент наподобяваше повече говора в графство Йоркшир, но иначе прозрението й е дяволски точно. Каква съвършена малка машинка е това нейно мозъче! Мускулите на гърба и врата му се отпускат, когато го обзема съзнанието, че няма да му се наложи да й обяснява решението си за фабриката; тя го разбира — както винаги, тя го разбира.
— Е, слава Богу, сезонът почти приключи — казва той, допивайки последните капки бренди. — Скоро ще започнат горещините. Край на приемите и театрите, остава само още една проклета Музикална вечер.
