Аленото цвете и бялото полностью

— Но нали аз съм техният глас! — настоява Шугър и когато гласът й отеква в интимната тишина на кабинета, тя забелязва някаква едва доловима разлика в начина, по който произнася гласните — гласът й не звучеше точно така преди началото на сезона. А може би винаги е звучал така нежно? „Хайде, разкажи ни някоя история, Шуш, с оня, превзетия ти глас“, така й казваха момичетата от Чърч Лейн, донякъде с присмех, но и с възхищение. „Каква история?“, питаше тогава тя, а те отговаряха: „Някоя за отмъщение. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър“. Но колко от онези момичета можеха да четат? А ако кажеше на работниците от лавандуловата ферма в Мичъм, че някога е живяла в най-западналите лондонски квартали, колцина биха й повярвали? Най-вероятно бе само да плюят в отговор.

Не, както всички останали кандидати да станат защитници на бедните в човешката история, и Шугър трябва да приеме унизителната истина — потиснатите може би искат да бъдат изслушани, но чуят ли как някой представител на привилегированите класи говори в тяхна защита, те само подбелват очи и се присмиват на превзетия му акцент.

Шугър прехапва раздразнено устни. Несъмнено бедняшкият й произход може да бъде изтъкнат в нейна защита? Тя си напомня, че ако Уилям реши да я изхвърли от това луксозно жилище, тя ще остане отново без покрив над главата си и без пукната пара, и тогава положението й би било по-тежко от това на работниците в лавандуловите поля. И въпреки това… въпреки всичко тя не може да пропъди от мислите си спомена за сбръчканите, дрипави мъже и жени, които й се кланяха и отстъпваха, щом я видеха; за думите „Коя е тая? Коя е, а?“ разменяни шепнешком. Шугър се взира в отражението си в прозореца, в трептящото лице, украсено с листа и цветя. „Коя съм аз?“

Името ми е Шугър. Така е написала в своя роман, малко след встъпителната тирада срещу мъжете. Знае тези редове наизуст, защото ги е преписвала и препрочитала безброй пъти.

Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате „Паднала жена“.

За да не види смущаващо претенциозното изречение „Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“, което я дебне в края на абзаца, тя отлиства следващата страница, и още една, и още една. С все по-потиснат дух тя продължава да прехвърля плътно изписаните страници. Очаквала е да срещне тук себе си — защото тази нейна съименница споделя и лицето, и тялото й, чак до луничките по гърдите. Но в пожълтелия ръкопис Шугър вижда само букви и пунктуационни знаци — и макар тя да помни как ги е писала със собствената си ръка, как мастилото е засъхвало по една или друга замазана буква, тези йероглифи междувременно са изгубили значението си. Всички тези мелодраматични убийства — какъв е техният смисъл? Ужасяващата смърт на кой знае колко измислени мъже — каква полза би имала от това която и да било жена от плът и кръв?

Дали пък да не се откаже от този сюжет и да се ориентира към нещо не толкова сензационно? Би могла да се постарае да намери средния път между този яростен изблик и изисканата, стерилна проза на Джеймс Антъни Фрауд, Фелиша Скийн, Уилки Колинс и многото други писатели, които намекват плахо, че се срещат и проститутки, които, ако много се постараят, може и да избегнат адските огньове. Само едно поколение ни дели от новия век — нима не е назрял моментът за едно по-категорично послание? Погледнете само тази купчина хартия — делото на живота й — в нея неминуемо има стотици редове, които си струва да бъдат спасени!

Но колкото повече прехвърля купчината, толкова по-малко самата Шугър вярва в това. Предразсъдъците и невежеството са се просмукали във всеки ред, провалят всяка реплика, омърсяват всяко убеждение, но освен тях тук има и нещо по-лошо — сляпа омраза към всичко нежно и чисто.