Болката се усилва, но Агнес се опитва да си представи как е отишла ма литургия, как седи сред озарения от свещи покой на старата църква и слуша скъпия отец Сканлън. Трудно й е, защото се разсейва от смеха на децата, от рева на вълните, от натрапчивите настоявания на продавачите — но успява, макар и за момент, като съзнателно приема за латинско песнопение дърдоренето на човека, който предлага магаренца за езда. Веднага след него обаче започва да скрибуца някаква латерна и вълшебството изчезва.
Горкият заблуден Уилям… Щом е толкова загрижен за здравето й, вместо да я праща да се пече като бисквита край морето, да беше й осигурил да прекара една седмица в църква — от нейната църква. Колко доволна се чувства всеки път, когато се сгуши в това свято прибежище! И колко й е тежко всяка втора седмица, когато трябва да седи в англиканска църква и да търпи проповедите на този непоносим доктор Крейн — за да не дава повод за клюки! Доктор Крейн вечно сипе огън и жупел по адрес на някакви хора, за които Агнес не е дори и чувала, гласът му е рядко немелодичен, пък и пее химните фалшиво — наистина, как е възможно да ръкополагат такива глупаци за свещеници напоследък? Крайно време е да обяви публично своето завръщане към Истинската вяра… Сега, когато вече е достатъчно богата, сигурно никой не може да й попречи… Кой би посмял да протегне ръка и да я спре? Още повече, че има ангел, който бди над нея…
Тя се взира напред, към слънчевия плаж, засенчила очи, с надеждата, че може да се случи невероятното и сред децата, магаренцата и плажните машини някъде ще се мерне високата фигура на нейната Сестра Свише. Но не, глупаво е да се надява на такова нещо. Едно е Светата Сестра да успее да се измъкне от Манастира на здравето и да се срещне с нея в лабиринтите на Лондон, по уличките, докъдето сигурно и Божият поглед трудно достига; съвсем друго би било обаче да се яви пред Агнес на плажа във Фолкстън, където няма как да избегне погледа на Небесния отец…
Ах, защо поне не взе дневника си? Остави го у дома от страх, че може да го намокри — или някаква подобна глупост. Ако дневникът беше тук, тя би могла да го разлиства и да се успокоява при вида на следите, които пръстите на Светата Сестра оставят по страниците. Защото всяка нощ, докато Агнес спи, Светата Сестра чете дневника й на светлината от своя ангелски ореол, и оставя едва забележими следи по страниците. (Това не означава, че пръстите на Светата Сестра са мръсни, разбира се; тези отпечатъци остават поради вътрешната сила, която тя излъчва. Не, Агнес не си внушава нищо — понякога, когато заспива, дневникът й е отворен, а тя го намира затворен, и обратното).
И колко време смята Уилям да я държи тук? Тя няма и най-малка представа! Управителят на хотела знае, а нея държат в неведение, въпреки че именно тя има най-голямо основание да знае това. Никога не е била от „жените с характер“, но това наистина е потъпкване на женските права. Да не би той да очаква, че тя ще остане край морето седмици наред, докато лицето й почернее, а запасите от лекарства свършат?
Не, не — трябва да призове по-ведри, по-леки мисли. Колко хубаво би било да напише писмо на Светата Сестра, да може да го пусне по пощата и да получи отговор! Дали няма да прекали, ако я помоли да й разкрие мястото, на което се намира Манастирът на здравето? Да, сигурно не е редно да разпитва за това. Ако се държи като добро момиче, накрая ще узнае всичко. И всичко ще се нареди.
Внезапно Агнес усеща някакъв горчив вкус в устата си. Облизва устни и поглежда надолу, към ръцете си, които стискат шишенцето с лауданум. Тя го прибира трескаво в чантичката си, уплашена, че Клара може да е някъде наблизо. Какви непокорни ръце — да измъкнат шишенцето със скъпоценната течност, докато тя бе потънала в мисли, и да я излеят в устата й! Колко ли е изпила? Ще стане много неприятно, ако Клара се върне и я завари да лежи в безсъзнание на пясъка.
Тя се изправя, пъшкайки от усилието, и се опитва да отупа пясъка от полите си. Колко грубо драскат дланите й песъчинките — бодат като натрошено стъкло. Всъщност нали стъклото се прави от пясък — а може би Уилям й се е присмивал, като й разказваше това? Тя оглежда бледата бяла плът на дланите си, като че ли очаква да види мрежица от кървави драскотини, но не — или Уилям я е излъгал, или тя е по-жилава, отколкото е мислела досега.
Агнес решава, че една разходка ще разведри главата й и ще я разсъни. Това седене на слънцето й действа приспивно, а и вече й е много горещо, особено там, където роклята й е по-стегната. Убедена е, че на самия бряг, там, където се разбиват вълните (ако рецептата на океаните не е била променена от последния път, когато беше на море), въздухът ще бъде влажен от морската пяна, подобна на хладна, солена мъгла — точно това й трябва сега.
