Агнес се упътва към водата и тръгва покрай плискащите се вълни, там, където пясъкът е по-тъмен и влажен. Елегантно, като че ли изпълнява някакъв салонен танц, тя отбягва сребристата пяна всеки път, когато тя се разлее по пясъка, опитвайки се да привикне към ритъма. Но морето не е лесен партньор за танц, започва да обърква движенията, и скоро започва да се надига приливът. Плитката вода образува малки водовъртежи около обувките й, просмуква се през тънката кожа, процежда се през дупките на връзките, подръпва края на полите й. Какво от това… В хотела я чакат два огромни куфара, пълни с рокли и обувки. А студената вода между пръстите на краката й действа като освежителен шок, който веднага достига до мозъка й и я разбужда — разбира се, тя всъщност не спи, как би могла да спи, когато танцува с вълните?
Все пак, за да не се препъне в някой полускрит в пясъка камък и да се удави още преди да е разбрала, че е паднала (кой знае колко бързо може да се случи такова нещо?), Агнес решава да избяга от прилива, и тръгва назад… назад към… към мястото, откъдето е дошла. Подгизналите й поли са натежали, прекалено тежки са, за да ги влачи надалеч. Най-разумното би било да спре тук, да разпростре полите си по пясъка, и да тръгне отново, когато те изсъхнат.
Тя притваря за миг очи, и в този миг светът се преобръща, земята и небето си сменят местата. Земята, която сега се е издигнала над нея, протяга към тялото й невидими пипала, притиска я към себе си, на сигурно място, към големия си, топъл корем, за да не пропадне в нищото. Тя виси от преобърналата се суша като паяк от таван и се взира в безбрежната яркосиня бездна под себе си. Разтваря по-широко заслепените си очи и се изправя с лице срещу празното пространство. Ако земята разтвори ръце и я пусне, тя би падала цяла вечност, като парцалена кукла в бездънен кладенец.
Зашеметена и уплашена, Агнес извръща глава встрани и притиска буза към влажния пясък, притваря едното си око, за да не я заслепи светлината. За щастие постепенно вселената отново започва да се намества, завъртайки се обратно на часовниковата стрелка. В далечината Агнес вижда някаква фигура, която се е упътила към нея — трябва да е видение, защото й прилича на монахиня с черно расо и бяла пребрадка. С всяка стъпка на жената всичко наоколо се раззеленява, слънцето грее сякаш през прозрачно зеленикаво стъкло. По пясъка плъзва мъх, а небето постепенно се скрива зад клоните на чудотворно израснала гора. Крясъците на децата и чайките постепенно заглъхват и се превръщат в чуруликане на дроздове; огромният океан е опитомен, и най-сетне шумът му се превръща в успокоителния ромон на горски ручей. Когато Светата Сестра наближава достатъчно, за да може Агнес да я разпознае без колебание, плажът на Фолкстън е изчезнал напълно, заменен от далеч по-добре познатия й пейзаж, който вижда в сънищата си — тихата местност, в която се гуши Манастирът на здравето.
— О, Агнес — казва Светата Сестра с нежен упрек, — пак ли си тук? Какво ще правим с теб?
И тя отстъпва, за да даде път на две неясни фигури.
Агнес се опитва да отговори, но езикът й се е превърнал в безчувствено парче месо. Успява само да простене, когато силни ръце я подхващат под коленете и раменете — ръцете на онези жилави старци, които помагат в тежката работа на монахините от Манастира на здравето. Те я повдигат без усилие, като че ли е бебе, и я поставят внимателно на носилката.
А как реагира Агнес? За съжаление не както трябва. Сгърчва се конвулсивно, отваря широко уста, и започва да повръща, оплисквайки с жълтеникавата течност спасителите си.
След като вижда името си записано с молив в полицейски бележник, Клара Тилотсън започва да лее сълзи на възмущение и страх.
— Тя ми нареди да я оставя — повтаря Клара умолително. — Прати ме да й купя това — и тя представя на полицая някаква играчка от дърво и телени жици, със стърчащ от гърба месингов ключ.
Госпожа Ракъм току-що е била натоварена на носилката от двама яки мъже, служители на фирмата, която дава под наем плажни машини. Повикан е и лекар, който вече е успял да постави длан на влажното й от пот чело и е поставил термометър в устата й. След като поставя диагноза — силно главоболие, предизвикващо повръщане — а не изключва и туберкулоза, лекарят преценява, че не е необходимо да я изпраща в болница, но нарежда припадналата да почива в хотела и да не се излага на слънчевите лъчи.
— Най-близък родственик? — обръща се полицаят към Клара, докато мъжагите отнасят припадналата Агнес.
— Уилям Ракъм — подсмърча прислужницата.
—
— Че отде да знам — продължава да подсмърча Клара и се взира уплашено в петното от повръщано на пясъка, изтръпнала от страх при мисълта какви последици може да има това повръщане за работното й място.
— Парфюмите „Ракъм“? „Едно шишенце е достатъчно за година“?
— Ами така е май — Клара няма никаква представа от продукцията на фирмата, управлявана от господаря й; господарката се отнася с презрение към такива парфюми.
— Имате ли някаква връзка с него, госпожице?
